Ако попитате някой учен-астроном дали пътуването във времето е възможно, то той ще потвърди теоретично. Е, тук пък ние ще потвърдим и че това е напълно възможно и на практика! 😊
Дестинацията е Куба, а това е машината на времето за която говорим. Република Куба (на испански Cuba или República de Cuba) е латиноамериканска островна държава на Карибите с излаз на Карибско море, Мексиканския залив и Атлантическия океан. Населението е над 11 милиона души, столицата е Хавана. Средната грамотност на населението е 99.8%,а продължителността на живота е 77.64 години. През 2006 г. WWF определя Куба като единствената страна, отговаряща на дефиницията за устойчиво развитие. Репортери без граници поставят през 2006 година Куба в списък „Врагове на интернета“. Към юли 2016 година едва 38,8% от кубинското население са интернет потребители. Спираме с фактите за Куба, защото всичко това е налично в интернет и преминаваме към нашето преживяване.
Петък, 08.12.2023 г.
Часът е около 14:30 (половин час преди уречената среща на летището) и ние затваряме куфарите и дишането леко се ускорява, защото предстои един важен момент – претегляне на куфара. Мишо закопчава кантарчето и капки пот започват да избиват по челото ми – 26 кг. Мишо измерва неговия – 30 кг. И двамата започваме да нервничим, но в рамките на 10 мин успяхме да пренаредим всичко и вече сме в таксито за терминал 2 за среща с Милена. Дестинацията е Мадрид, където имаме нощувка. Полета мина бааавно … най-лошото обаче не беше това. Тези 4 часа изглеждаха като кратка дряма в сравнение с 10ч. и 30 мин полет до Хавана. Но за това щяхме да мислим на следващия ден. Настанихме се в хотела в Мадрид, но предвид часа – нямаше време за нищо друго освен вечеря. Намерихме наблизо ресторант, който се казваше „Генерал“ 😊 Много тематично и също толкова вкусно. Поспахме и на следващия ден след закуска стана време отново за път към летището.
Събота, 09.12.2023 г.
Все още сме в Мадрид и вече чакаме на опашката за качване в самолета. Готвим се психически за дългия полет, когато в този момент прозвучава глас на високоговорителите „Passenger Mileva Desislava, flying to Havana, please come to the counter of the gate”. Замръзвам! С неприятни мисли в главата вървя към гишето на гейта и казвам на дамата, че това съм аз. Тя ме моли за паспорт и изведнъж започва едно вайкане. Аз все още съм замръзнала. След поне 15 мин чакане, разправии с документи, уговорки как ако не мога да тръгна аз, не тръгва никой от тримата, накрая съм “свободна” с новопридобитата информация, че паспорта ми в системата им излиза като “откраднат”. В този момент се чудя кой ме накара да се омъжа и да си сменя фамилията! Дами, помислете над последното! 😊 И така, полета минава сравнително бързо, и се озоваваме на летището в Хавана малко след 17ч. местно време. Вървим към паспортен контрол където този път ни спират и тримата – проверка на визите. След още малко перипетии с паспорта успешно взимаме багажа и излизаме от летището. Навън ни чака кубинската версия на Бионсе – Анджела. Придвижваме се до хотела в Хавана и се настаняваме. Групите от Полша, Чили, Колумбия и 2 от Мексико вече бяха там. Вечеряме и после се подготвяме за Тропикана. О, Тропикана! Феноменално място, феноменални танцови изпълнения, които гледайки ги – няма как да не настръхнеш. Автентичността на “Хавана клуб” с кубинската версия на кока кола (Куба е една от малкото държави в които тя е забранена и има своя собствна версия). След представлението в Тропикана (което продължи около 2 часа) започна парти на сцената с публиката, но за съжаление ние вече трупахме над 24 часа без сън и не можахме да се насладим напълно.
Неделя, 10.12.2023 г.
Сутрин, закуска и не на последно място – сън. Запознахме се с останалите групи – Уругвай и още една група от Колумбия. Мишо разказва как са имали приключения с мексиканеца, с който бяха настанени. Знаете ли – българската ракия прави чудеса! 😊 Оказва се, че леглото на Уба било цялото в дървеници, а той милия – нахапан целия. Събудил Мишо, а нашето момче разбира се помогнало със златната течност. Качваме се на автобуса и потегляме всички заедно към Камагуей – третия по големина град в Хавана, “само” на 600 км от столицата. Беше почти толкова дълго, колкото и полета ни от Мадрид 😊 Пристигнахме в хотел Санта Мария и ни посрещнаха музиканти в бели ризи и панталони, освежаващи коктейли и студени кърпи. Боже, тези хора определено знаят как да те накарат да се почувстваш добре! Настанихме се, дългоочаквания душ беше повече от приятен, а домакините се бяха погрижили още в началото да ти стане мило на душата – подарък чаши за кафе на местната група, картичка на града и програмата на фестивала. След това Милена отиде на среща с организаторите и обсъждане на програмата на фестивала. Заведоха ни на откриването на изложба в историческия център в Камагуей на двама художници Илеана Санчес Хинг и Джоел Ховер Лендеррос наречена „Сиво с черни шевове“. Всъщност картините бяха направени само от черни и бели цветове и беше много интересно и красиво. Имаше Мохито със захарна тръстика за бъркалка – много, много вкусно! Накрая отидохме на вечеря в Ранчо Луна, където се бяха погрижили с хубава украса, табелки под формата на националните флагове на всички групи и много местни специалитети – юка, сладки картофи, бял ориз с черен боб, гуаяба, пържен и печен банан и много други. Всичко беше много вкусно! Разбира се, нямаше как вечерта да не мине без музика – и то каква! 3 певици, на които за съжаление не запомнихме имената, но само можем да кажем – ФЕ-НО-МЕ-НАЛ-НИ! Такава страст, такова чувство, общо взето – типично по български можем спокойно да кажем „ум да ти зайде“!
Понеделник, 11.12.2023 г.
Няма нищо по-хубаво от това турнето да започне с плаж! Именно така започна и при нас – рано сутринта отпътувахме за Санта Лусия – плаж на около 120 км източно от Камагуей. По пътя видяхме, че жената от колумбийската група е с някаква инфекция на окото. Знаете ли, че здравеопазването в Куба е напълно безплатно?! Това е държавата, която е измислила ваксина/лекарство за рак на белия дроб? Те са най-големия „износител“ на лекарска ръка в цяла Латинска Америка. След изключително бърз и обстоен преглед се оказа, че Рут е с конюктивит и й дадоха капки. Успяхме да се потопим в Атлантическия океан и да се попечем на слънце. Пясъка там е като брашно, а водата за съжаление – изключително наситена с битови отпадъци. Това, разбира се, не ни попречи да се попечем на слънце. Пробвахме и коктейлите в бара, разбира се, и не на последно място – купихме подаръци от местния магазин за ром и пури. Късния следобед отпътувахме отново за Камагуей и след вечеря някой от нас се разходиха, а други се отдадоха на наваксващ сън (бабички 😊).
Вторник, 12.12.2023 г.
Сутрин, наспали се и закусили и в 8:30 отиваме на репетиция. Театъра (един от двата в радиус от 500 метра) е на пешеходно разстояние от хотела, като ние сме подготвили „Северняшки“. В една група сме с Уругвай и едната Колумбийска група. Насочваме се към съблекалнята, където може би хич не е учудващо, че е 400 градуса и без никакъв свеж въздух. Репетицията минава бързо и стегнато, след което даваме интересно интервю на испанско-английски език. Т.е. те ни питат на испански, Джени (едната гидка) ни превежда, ние отговаряме на английски, а Джени говори на испански на микрофона. Общо взето за Деси нямаше проблем, но Мишо – мъж пред камерата, но с женски глас 😊 Прибираме се за обяд и от 15ч. сме на концерт като публика. Гледахме изпълненията на Чили, Полша и едната група от Колумбия. Тогава за първи път видяхме местната група „Compañía Folklórica Camagua”, които са МЕКО КАЗАНО феноменални! Но за това ще разкажем по-натам. Вечерта отиваме на концерт в другия край на гр. Камагуей, много близо до ж.п. гарата. Публиката бяха всякакви официални гости, като всичко се случваше навън – те седяха на официални маси, а ние участниците – танцувахме на импровизирана сцена. Стаите, в които се преобличат жените и мъжете са отделни. В мъжката стая Мишо бе запитан нещо, относно неговото „сомбреро“, което той не разбрал точно. След това му става ясно, че останалите мъже го канят да постави своя калпак на едно от леглата, където всеки е поставил националната си шапка от костюма, който представя. Правят обща снимка. След това обменят танцови движения като всеки показва своя вариант на „Трополи“, което го прави едно много разпространено движение по света. При жените също се проявява интерес към чуждите костюми и рокли. Всички са впечатлени от украсата за глава на Деси. Това е коилото. В свободното време преди концерта се опознахме още малко с някои от другите групи. Уругвайците снимаха един общ видеоклип, в който Херман хвърля шапката си нагоре и след улавянето й всички възклицават и махат с ръка. В последствие го съединиха с друг, по- рано заснет клип от тяхното тръгване от Уругвай. Започва концертът. Гледаме и слушаме песните на местната група, докато не дойде и нашия ред. Всички ни подкрепят и пожелават успех. Първи сме от танцуващите. Играем „Северняшки“. Върху гърбавите павета се представяме добре, съдено по аплодисментите на публиката. Сядаме на вечеря. Каним на нашата маса Хорхе от Колумбия и се впускаме в разговор с него, където използваме ръкомахания, характерни за човек, незнаещ много езици. Той пък от своя страна ни черпи по една бира, за да си припомним испанския. Отново ставаме свидетели на прекрасните хореографии на Камагуейската група, които накараха всички зрители от по- задните маси да се придвижат към сцената за по-добра гледка. Прибираме се в хотела и след една биричка полягваме за заслужена почивка.
Сряда 13.12.2023г.
Утрото ни посреща с много облаци и дъжд. Имаме ангажимент чак след обяд. Цяла сутрин бездействаме и обсъждаме какво да правим в свободното си време на по чашка кафе. Решаваме, че сега ни е шансът за покупка на магнитчета и сувенири, и съобщаваме на Анджела за плана си. С бодра и пъргава стъпка, на която едвам смогваме, тя ни повежда към местен базар, състоящ се само от три сергии, но въпреки това намерихме всичко необходимо. Колко хубаво бе, че небето се смили над нас и затвори кранчето за момент, докато се приберем обратно в хотела. Заваля отново със същата сила от по-рано. Всеки се похвали с придобивките си на по бира. Събираме костюмите и се явяваме във фоайето, готови за днешния концерт. Чакаме близо час да тръгнем и се чудим защо. Питаме Анджела, а тя отговаря , че навън вали прекалено много. Поглеждаме – то едва капе. До сега се чудим защо кубинците имат такъв страх от дъжда. Тръгваме към театъра, който се намира на 100 метра от входа на хотела и се настаняваме в отделните гримьорни. Ще играем „Лудетина“, който танцуван на запис се оказа доста труден за изпълнение, заради паузите в началото, за които танцьорите не мислят изобщо, когато се представят с оркестър. Излизаме на сцената за репетиция. Притеснени сме не само заради болния крак на Деси, а и заради това, че сега ще тестваме гегата, която претърпя ремонт преди да заминем. Репетицията минава добре, тоягата издържа всички издевателства, на които бе подложена. Лошото бе, че кракът на Деси се заобажда по-силно, но тя, макар и със сълзи на очи изтанцува прекрасно своята роля впоследствие, а публиката разбра идеята, и ни дари отново с много аплодисменти. Танцът мина добре. Зад кулисите успяхме да разменим няколко думи с другите участници, както и да се снимаме с тях. Този път от по-близо се наслаждаваме на групата от Камагуей, който отново изправят публиката на крака. Вечерта ни водят на концерт на една от трите улични сцени, където се запознаваме с характерните кубински мелодии и ритми. Както си гледаме, изведнъж от публиката започват да излизат на сцената над десетина възрастни двойки, чиято възраст бе около седемдесет годишни, дори повече. Всички те са облечени с най-хубавите си костюми и вечерни рокли. Започват да танцуват под звуците на музиката. Която и двойка да погледнеш, ще се усмихнеш мигновено, заради чистата любов, струяща от тях. Годините определено не бяха пречка пред тези хора да покажат най- добрите си танцови умения. Един от най-тъжните моменти настъпи миг след това, когато една възрастна дама счупи тока на обувката си и се наложи да прекрати своя танц. По лицето й се четеше огромна мъка, че е възпрепятствана от това да бъде част от този празник. След това се почерпихме с по бира, заедно с останалите групи в местен бар. Всички се смеят доста, с изключение на нас и на поляците, тъй като не разбираме шегите. Ричард от Чили ни помага с превода и тогава се включваме във веселбата.
Четвъртък 14.12.2023г.
След закуска обличаме електриковите фестивални фланелки и отиваме на конференция. Посрещат ни с кафе и изпълнение на музикални инструменти. Там прекарваме доста време, до момента, в който ни казват, че сме свободни да си ходим. Както предполагате пием по една биричка и отиваме да вземем костюмите. Събираме се във фоайето и тръгваме по главната улица на града до спирката на автобусите. Знаем само, че концертът ще бъде в някакъв университет. Приготвили сме „Пирински“. Пристигаме и отбелязваме, че външният вид на университета е доста невзрачен, части от фасадата липсват, няколко комуникационни табла са без врата, няма вода в тоалетните. Въпреки това, тук също сме много топло посрещнати- длъжни след да се представим добре. „Сцената“ представлява една по- широка площадка в коридора, където бяха наредени около 30тина стола за зрителите. След няколко общи снимки концертът започва. Участват големите колумбийци, Уругвай, две кубински двойки и ние. Едните кубинци-две момчета, представиха интересен танц с два стола, а пък другата двойка – момиче и момче, представиха нещо, което кръстихме „Кубинска Лудетина“. Уругвай и Колумбия също бяха на ниво. Ние също. Получи се забавен момент по време на нашето изпълнение, когато на сцената се появи едно куче. То се разлая с всичка сила, подразнено от подсвиркванията с уста на Мишо и до края на танца бе успоредно до нас. Възнаградени сме от множеството аплодисменти и получаваме покана за почерпка в друга стая. Натъкваме се на огромна маса, отрупана като за световно с най различни храни, които просто няма как да погълнем, защото сме обядвали обилно само преди час. Взимаме си по малко, за да уважим домакините. Наблюдаваме как лакомо лапат кубинските танцьори и се сещаме за бедния им начин на живот. Благодарим и се качваме на автобуса. Слизаме близо до хотела и по пътя към него си взимаме сладолед за 50 песо или 50 стотинки, което е скъпо за местните хора. Прибираме се и отдъхваме за момент. Вечерта отново се настаняваме по столовете на познатата улична сцена, за да се насладим на прекрасни африкански ритми и песни, изпълнени в някои моменти хармонично от осем гласа едновременно. После се придвижваме към театър „Principal“, за държавния конкурс за танцови двойки. Разбира се, концерта завършва с местната група, която не знаем дали споменахме, но са БОГОВЕ!
Петък 15.12.2023г.
В този ден от нас се изисква единствено да се представим на ниво довечера, когато ще танцуваме „Северняшки“ в театър „Principal“. Осъзнали сме забележките, които Милена ни направи след първото изиграване на танца, и сме доста нахъсани. Но дотогава денят ни е свободен, с изключение на следобеда, когато се явяваме на концерт като зрители. Сутринта правим обиколка на градските улици, в търсене на още сувенири и подаръци за децата на „Балкан“. Натъкваме се на много красиви гривнички с надпис „Обичам Куба“ и вече знаем какво искаме да купим. Уви в магазинчето няма достатъчно бройки – трябват ни 35, а тук са само 5. С наведени глави излизаме навън, но продължаваме да търсим. Сещаме се за трите сергии от онзи ден и се насочваме натам. Откриваме същите гривнички, много по-шарени, но пак нямат достатъчно бройки. Жената предлага да ги направи и да ни ги донесе утре в хотела в 08:00 ч., както и стана. Много отзивчива и добра жена, със страхотен талант за изработване на най-различни красоти (потвърдено и от децата, които впоследствие с много усмивки се радваха на подаръците си). Прибираме се в хотела за обяд, а после обичайната биричка в лобито. На съседната маса двама местни изваждат кубински пури. Но нямат запалка, и затова се обръщат към нас. Запознаваме се и се заговаряме , относно пурите, при което въпросният Рой се опитва да ни продаде няколко, но ние отказваме, купили си по-рано от Санта Лусия. Все пак успяваме да завъртим някаква сделка. Рой урежда нещата да си обменим кубинско песо, а после разменя своя пура за две наши цигари. Както се казва у дома – кон за кокошка. Запалваме пурата и започваме да си я въртим. Мишо, който не знае как се пуши това нещо, до такава степен успява да олигави пурата, че след няколко врътки вече си я пуши сам. Той, обаче, решава да я загаси и запази за по-късно. Впоследствие я изхвърли на боклука, защото пурата се бе разпаднала. Настава време да потеглим към „Principal“. Пред театъра – рояк от хора, отново нагласени с най- хубавите си премени. Цената за концерта е 30-40 песо (30-40 стотинки). На входа възрастна жена къса билетите и упътва гостите към местата им. Предния ден тя се бе впуснала в разговор с Милена, казвайки и, че помни българските изпълнители, които са посещавали Куба в миналото – Йорданка Христова и Бисер Киров. Колко хубаво е да чуеш от някого, че знае къде се намира България! Поздравяваме я и се отправяме към гримьорните зад кулисите. До нас се настаняват и колегите от Уругвай и Колумбия. Всеки грижовно изважда костюма си и започва да се загрява. Отвън се чуват аплодисментите за симфоничен оркестър, който „подгрява“ гостите в театъра със своите изпълнения на филмови и класически произведения. За нас вълнението е огромно, защото ни предстои най-големият концерт за този фестивал, а сме и леко притеснени, заради глезена на Деси, която за пореден път показва своя стоицизъм и затяга здраво скарпините – ще се танцува! Редът ни е след този на Колумбия, затуй поемаме дълбок дъх, докато те играят. Последни акорди, следвани от аплодисменти и това е – следващите сме ние. Обявяват ни и зазвучават първите ноти на „Северняшки“. Хванати ръка за ръка се понасяме към светлината на прожекторите, а публиката, усетила енергията и жизнерадостното настроение на нашата музика, започва да ръкопляска, поддържайки ритъма. Усетили тази подкрепа, ние ги поздравяваме с много весели подвиквания и подсвирквания, на което гостите отговарят подобаващо – пляскат все по-силно. За нас това въздейства зареждащо и болката, притеснението, и сценичната треска са вече зад гърба ни. Всеки изтанцува своето соло с много усмивки и настроение, а публиката е все тъй неуморна. Настъпва бавната част на танца в ритъма на Грънчарско хоро. Гостите притихват и затаяват дъх, докато се наслаждават на това как девойката се носи ефирно из пространството на сцената. Но това е само притишие преди бурята от аплодисменти, които ни съпътстваха през целия финал на танца, докато изпълняваме своите набивания, прескоци и плетеници. И-ха! Заемаме финалната поза и получаваме окончателно потвърждение, че танцът наистина се е харесал на зрителите. Покланяме се, след което биваме изпратени от сцената с много аплаузи и възгласи. Сърцата ни бият от вълнение през целия път до гримьорната и осъзнаваме, че наистина сме се представили добре, и то по-добре от предходното изпълнение на „Северняшки“. Преобличаме се и се настаняваме сред публиката, като получаваме поздравления от нашите колеги от фестивала. Наблюдаваме концерта до край, и отново аплодираме прекрасните изпълнения на групата от Камагуей. Прибирайки се към хотела, споделяме помежду си колко хубав камерен танц се е получил от „Северняшки“, при положение, че той не е такъв изобщо. Следва заслужената биричка и сме готови за сън.
16.12.2023г. Събота
След закуска грабваме костюмите и се насочваме към главната улица, където ни очаква автобус. Товарим се заедно с обичайните заподозрени Уругвай и Колумбия, а също така и няколко кубински двойки от шампионата. Насочваме се към община Сеспедес, която се намира на северозапад от Камагуей. Посрещат ни топло, както обикновено, и веднага ни завеждат в завод за обработка на захарна тръстика. Направихме обиколка на цялото предприятие като впечатление ни направи, че съоръженията и всички машини там, бяха от преди поне 50 години. Скърцащи и тракащи зъбни предавки озвучават цялото пространство в завода. На места срещаме любопитните погледи на работницте, чийто труд се възнаграждава в по 80 лева на месец. Водят ни в лаборатория, където ни разясняват процеса по получаване на захарта. Показват ни и огромните пещи, където се подгрява тръстиката. За процеса използват дървесина, а с получената топлина завъртат турбуни, които произвеждат електрически ток. Изненадаха ни като ни заведоха до едно павилионче близо до фабриката, където ни почерпиха с прясно изцеден сок от захарна тръстика с лед. Много свежа и сладка напитка, способна да ни докара диабет. Интересна е машината, която прави сока. Операторът набутва цяла пръчка тръстика и постепенно се смила и пресова. После се насочваме към местното читалище, където ни представиха популярна кубинска песен, изпълнена с китара от дейците там. Разглеждаме също изложба на много красиви графични портрети. Идва време за обяд, затова ни настаняват в близкия ресторант със соц обстановка, но пък с много любезен персонал, които ни нагостяват отново с огромни порции, надвишаващи дневния прием на местните. Разбира се натъпкваме се, за да не обидим домакините и потегляме с автобуса към ранчото за днешния концерт. Ще представим за втори път “Огражденския”- дано този път няма кучета на сцената. И нямаше такива. 😊 Сцената, с форма на октагон (знак “Стоп”), е разположена под солиден купол, подобно на цирков манеж. Публиката – не повече от 10-15 души. Настаняваме се в “гримьорната’, която няма тоалетна, или по-скоро има, но не може да се използва. Въпреки лошите условия и малкия брой зрители, всеки се подготвя, сякаш ще се представя на гала вечер. Загрявка, костюми, гримове, освсякъде струи професионализъм. Налага се да почакаме подготовката на сцената и някои колеги се впускат в кратка, но звучна дрямка, която повдига настроението на всички. Истинска дъскорезница. 😊 Концертът започва и всички двойки се представят на ниво, в това число и нашата група. Публиката аплодира бурно участниците и ги подкрепя пламенно, сякаш са не 15, а 150 души. Приемаме сърдечно ръкопляканията и се оттегляме. Преди да потеглим към Камагуей ни взимат интервю от местна медия, записваме им на лист хартия имената си, името на състава и мястото, от което идваме. Изпращат ни с много ръкостискания и прегръдки, които разкриват топлината на тези хора, осигурили ни всичко необходимо, за да се представим добре. Благодарим и тръгваме. След вечеря се отпрявяме към “Principal” за поредния етап от националния шампионат за двойки. Заемаме отредените ни места сред публиката и тръпнем в очакване. Концертът отново ще закриват групата от Камагуей. Останали без дъх от изпълнението, им поднасяме аплодисментите си – награда за таланта и усърдната работа, които струяха от сцената.
17.12.2023г. Неделя
В новото утро се събираме всички във фоайето на хотела. Навън небето се е отворило и вали като из ведро. Днес ще участваме в неделната литургия в една от катедралите на Камагуей. С леки прибежки се товарим на автобуса за няколко преки, и след малко сме вече на даденото място. Сякаш целият град се е стекъл тук за събитието. Катедралата е огромна, с богато украсен олтар, и множество пейки пред него. Тук се снимаме всички групи от фестивала и заемаме местата си. Изведнъж всички пейки се изпълват с народ. Раздават ни песнопойки, за да следим развитието на рутуала и да пригласяме на отчето. След миг всички се изправят и влиза самият той, придружаван от неколцина свещеници. Поздравяват всички и се качват по стълбите на олтара. Оттам отправят благословиите си и се поставя началото. Всяка група, участник във фестивала, трябва да произнесе молитва за мир на родния си език. Идва и нашият ред. Качваме се по стълбите и заставаме зад трибуната, откъдето Милена произнася словото на Български език. Сякаш думите, дошли от другия край на света покълват в сърцата на присъстващите, защото за Мирът няма език, няма граници. Всички сме един народ – земляни! Спазвайки досегашния ред, всеки поставя свой предмет, който да бъде осветен. Ние поставихме калпак. След финални думи на свещеника хората се изправят и всеки прегръща ближния си, като казва “Por la pas” или “За Мира”. Много сърдечен обичай, който найстина сближава хората. Добрата енергия струи навсякъде около нас. Поздравяваме всички и отново с пъргави прибежки се качваме в автобуса.
Прибирайки се в хотела виждаме и една неприятна изненада – стаята на Деси и Милена е подгизнала и буквално „джапкаш“… Дъжда е бил толкова силен, че не само е наваляло през прозореца, ами и тавана е прокапал на няколко места. От хотела толкова се притесниха, че веднага предложиха да им сменят стаята, но те отказаха, тъй като за половин ден няма смисъл да размятаме багажи по стаите. Е, и това видяхме както се казва 😊
По време на обяда решаваме да раздадем подаръци на колегите от фестивала. С уважение се спираме до всяка една маса в ресторанта на хотела и закичваме български мартенички за здраве. Обясняваме им символиката и до края на фестивала всеки носеше своя подарък от нас, и винаги с усмивка ни показваха, че мартеничката се намира на ръката им. Другите групи, от своя страна, също раздадоха подаръци, като не пропуснаха и нас. Някои хора, усещащи предстоящата раздяла, не сдържаха емоциите си и пуснаха доста сълзи. Но така е на турне- сприятеляваш се и се разделяш. Тук, всички с единодушие се разбираме да съберем пари от всяка група, която да оставим на Джени и Анджела, в знак на благодарност и за всички грижи, които положиха за нас. Някой каза, че имали нужда от лекарства, но как да оставим нещо, което е надписано не на техния език и от желанието за добро и помощ, да направим някоя беля.
След обяда обличаме електриковите тениски и отиваме в залата за конференции, за да дадем подаръци и на организаторите. Настаняваме се и започват да викат групите една по една и идва и нашият ред. На конференцията се появи и хореографът на състава от Тропикана, с който Милена се запозна и обмениха няколко думи. За нея това е една сбъдната мечта. Довечера сме зрители на Гала-вечерта в театър „Principal” видели най – доброто, и че няма с какво да бъдем изненадани, но сгрешихме. След награждаването на участниците от националния конкурс за двойки, се появиха ТЕ – безспорните властелини на сценичното пространство и отново насочиха погледите на зрителите към себе си. Хореографията и играта са толкова впечатляващи, че никой не смее да извади видеокамера, защото ще отдели очи и ще изпусне момент от танца. Деси, обаче, прави точно това и на усет натиска бутона за запис като запечатва на лента най- щурото сценично произведение, което някой е виждал. В следващия момент камагуейци изнасят иззад кулисите запалено корабно въже, дълго 7-8 метра и започват да го въртят и прескачат, без целия театър да изгори до основи. Въжето връщат обратно зад сцената, минавайки покрай всички леснозапалими предмети като завеси например и го гасят там, незнайно как. Един миг раздели това действие от следващото, където, с танцова стъпка, под прожекторите се появява висок към три метра „дирек“ (дървен стълб), който поставят изправен в средата на сцената върху поставка. А самата поставка как се озовава това остава тайна за зрителя, защото всичко е замаскирано с много танцови движения. На горния край на дирека са завързани ленти, които танцьорите хващат и опъват встрани. Звучи много ритмична и танцувална афро песен, съчетана с най- различни ударни инструменти. Танцьорите са на своите позиции във формата на лъчи на слънце и започват своята игра. Следват най-различни разминавания, претъркулвания, прескоци, въобще може да остане човек без дъх. Но тези хора не само, че дишат, но и се усмихват широко, сякаш правят най-лесното нещо на света. От камък да си направен, няма как да не отговориш обратно с усмивка. Темпото е умерено и от преплитанията на панделките, около дирека започва да образува много красива оплетка, която в един момент достига до средата на пълната височина. Всичко това се случва много фино, с много преценени стъпки и по много точни траектории. Красота!!! Картината наподобява шарена и святкаща отвсякъде въртележка в увеселителен парк. Следва предупредителен отсвир на оркестъра и музиката забързва. Както досега се заплита, сега всичко започва , но на обратно. Светлините присвяткат все по-силно, а към атрактивните танци се добавят и кълбета във въздуха с приземяване на земя. Зрителите започват ритмично да ръкопляскат, без да мигнат дори. На финала имаше „И-ха!“, всичко е разплетено, а тези 16 човека дишаха, дори премигваха като един! Този финал … не може се опише, просто трябва да се види! Това със сигурност беше един от моментите, в които нещо те удря толкова силно, че започваш да се замисляш „какво точно правиш ти и защо“. След концерта се прибрахме в хотела и традиционно си взехме по една бира, като след около 15-20 мин в пълно мълчание се усещаме, че не си говорим. Дори не се гледаме … Никой няма какво да каже, а само може да се усмихне и да е щастлив, че е станал свидетел на това чудо и то в тази толкова уникална за себе си страна!
P.S. В последствие разбрахме, че хореографа на групата, Фернандо, е инженер, което обяснява кой „болен мозък“ може да измисли такова чудо, но все още остава мистерията, какви са тези НЕчовеци, които го изпълняват.
18.12.2023 г. Понеделник
Това е денят, в който трябва да тръгнем обратно за Хавана. Стегнали сме с багажите (почти сухи от наводняването) и се товарим на автобуса, „готови“ за следващите часове път. Фернандо № 2 (той пък е Кубинския Брус Уилис) е с нас и спираме за обяд в крайпътно заведение, в което порция пиле + ориз е толкова огромна, че можеше спокойно да стигне за трима ни. Когато пътувахме към Камагуей си мислехме, че сме прекалено уморени и не виждаме много коли и движение по пътищата им. Е, не сме били, а това е самата истина – за 600 км ако кажем, че сме видели 20 превозни средства ще е малко пресилено. Този път като че ли времето минава малко по-бързо и след обяд пристигаме в Хавана – хотела е същия, а дървениците са си все още там 😊 По време на вечеря се уговаряме и всички заедно отиваме в бара на Хемингуей – Флоридита. Не можем да не споменем как се придвижихме до центъра на Хавана! Вървим няколко минути пеш с Фернандо №2 и стигаме до импровизирана спирка, където минават интересни жълти бусчета. Качваме се всички, като се наложи половината човечета да седят в другарче и така цялото пътуване беше изпълнено с много смях! А, бара … вляво има дълъг бар, барманите са облечени като Дядо Коледа, а в ъгъла има впечатляваща фигура на Ърнест Хемингуей. Разбира се, няма как да не се снимаме с всички видове коктейли Маргарита, под звуците на местна група, която отново свири брутално и се закача с публиката. След бара се разхождаме по местната „Витошка“, но за съжаление почти всичко е затворено, но факта че сме заедно всички групи е повече от задоволяващ. Няма как да не мине Сядаме в още едно заведение, защото има около час до уреденото за връщане бусче/такси. В 00:00 ч. Оркидия от Колумбия има рожден ден, като всяка група я поздравява на местния език. Имаше и импровизирана торта. Беше много забавно и сплотяващо! Качваме се обратно в бусчето и се прибираме в хотела.
19.12.2023 г. Вторник/Сряда
Сутринта ставаме, готови сме за дневни приключения в Хавана и на закуска се уговаряме с дамите от Полша – Мария и Александра (Пьотър, съквартиранта на Мишо си тръгна предния ден) ако искат да дойдат с нас. Мария, хореографката предпочита да си направи сутрешния крос в Хавана, а ние тримата и Алекс се отправяме с такси към центъра. Спираме близо до познатия ни вече бар на Хемингуей, улицата със сувенирите (Витошка). Не можем да пропуснем факта, че там бяхме доста изненадани, когато чухме българска реч – трима сънародници, които се разхождат в Хавана, преди да се отправят към островите за почивка. Разменихме няколко думи и всеки по живо, по здраво. Ние продължаваме с дневни снимки пред и около Парламента – Капитолио и накрая решаваме, че ще се возим на типичните за Куба кабрио коли от 60-те години. Избираме си един искрящо цикламен Шевролет от 1954 г. Знаете ли, че в Хавана е най-дългият Малекон (Малекон се казва на всеки булевард или улица край морето, където човек може да се разхожда, флиртува, лови риба, пие ром или просто се радва на живота), около 8 км. и вълните се разбиват и буквално заливат половината път. Зимата дори става неизползваем заради сериозното количество вода на пътното платно. Обикаляме голяма част от Хавана – от Китайския квартал, Университета, площада на Революцията с емблематичните лица на Чегевара и Кастро, та за капак и местния огромен пазар за сувенири. Молим шофьора да ни изчака 10-15 мин и вече предоволни се връщаме обратно към Капитолио, защото имаме уговорен час с човека, който ни докара. Чакаме, чакаме, продължаваме да чакаме, но от него няма и следа. Прибираме се поизморени към хотела, но доволни от видяното.
За съжаление настъпва онзи неприятен момент от всяко турне – тръгването към вкъщи и сбогуването с новите приятели… Обещаваме си да поддържаме връзка и скоро да се видим пак! Пътуваме към летището, а другите ни гледат странно, защото сме с дебели зимни якета, готови за времето в България. А те – делят ги само няколко часа полет от вкъщи, където е топло и приятно. На летището, вече сме се презаредили с време и търпение и след поредните преживявания на паспортен контрол вече сме в магазините. Пури, ром … навсякъде подрънкват бутилки и сядаме с полякините да пием по питие. Летището е малко, от соца, сандвичите са парче кашкавал между 2 филии хляб и толкова… Полета минава с доста турбуленция, но живи и здрави кацаме в Мадрид. На дамите им се пуши много, но за съжаление в Мадрид няма пушалня и се налага да излезем от летището, което след няколко преминавания на един и същи скенер 😊 установяваме, че няма да правим и се запътваме към най-близкото кафене, в което блажено пием биричка и хапваме. Говорим си за емоцията, наречена „Куба“, вече безпроблемно говорим с близки и приятели и така става време да се качим на самолета за София. Разбира се, вече е сряда, но заставайки на гейта се случва нещо парадоксално – нашия изход е за самолет посока София, а съседния е за Хавана. И тримата се замечтахме как се връщаме обратно в Куба, но уви…
Денят със сигурност е сряда, но не е и точно ден, а по-скоро вечер. Около 19ч. кацаме в София и се отправяме за да си вземем куфарите. Разбира се, типично по български се оказва, че на целия самолет багажа ни го няма. Една жена казва, че има тракер в куфара и е на Т1 (ние сме на Т2) и наред с всички недоволни пътници се нареждаме не само ние, ами и самия Симеон Сакскобурготски. След повече от час разправии лентата започва да се движи и първите куфари пристигат, всички са доволни и щастливи и се отправяме към снежната София и домовете си.
Знаете ли … винаги е друго чувството, когато си у дома! Винаги се връщаш назад, там където си бил, към хората, които си срещнал и всичко, което си видял. Винаги има частица от теб, която иска да се върне пак, нещо да се повтори, или пък изобщо да не се случва. Но … тази държава, тези хора, това цялото преживяване …. наистина не може да се опише нито в един пътепис, нито да се покаже на снимки. То просто трябва да се случи на всеки един, поне веднъж в живота! Защото това са моментите, в които започваш да преосмисляш собствения си живот и ритъм, по който функционираш и най-важното – винаги можеш да си щастлив и с малко!
Бъдете здрави, щастливи и поне веднъж в живота си посетете Куба!
„Всички се усмихват на един и същи език!“
Кубинска мъдрост
Деси и Мишо