ПЪТЕПИС „ЕЕХ, или по-скоро ИИХУУУ…, ГРУЗИЯ”
СЪРВАЙВЪР ТУРНЕ НА ПФТА „БАЛКАН”, 09 – 17.07.2023 г.
ВТОРА ЧАСТ: РЕЗЮМЕ НА ДЕВЕТ ДЕНА, ОСЕМ ЧАСА, или къде беше Илияна
ДЕН ПЪРВИ – ЗАМИНАВАНЕ, 09.07.2023 г. (НД.). Стартирахме своето грузинско приключение рано сутринта от Терминал 2 на летище София със…. закъснял полет на “Turkish Airlines”. Уплътнихме пред гейт-а над два и половина часа в „интересни” и „полезни” дейности като: подремване с крака в-ху куфарите, снимане лицата на спящите облизо, ядене, мрънкане … и тем подобни . Последваха „освежаващо” излитане в силен вятър, спокоен полет и екстремничко кацане след 1 час и 30 мин. на Ново Летище Истанбул (IST). Първенци по високи нива на адреналин бяхме четиримата първолетящи – моя милост (Деси Вр.), Илияна, Стани и Младен! Добре че в самолета разполагахме с „успокоителни” под формата на индивидуална мултимедия, вкусна храна и подходящи напитки. Новото летище определено ни впечатли с размерите, лукса и цените си. В медиите се твърди, че ще бъде завършено през 2028 г. и е планирано да бъде най-голямото в света! И сега ни се видя ОГРОМНО! Прекрасно обозначено е – електронни табла и инфо-табели навсякъде, и въпреки това загубихме Вельо и Стани още на слизане от самолета (слава Богу за кратко) А къде бе Илияна? Ами плътно до „маминка” Рая, на която бе поверена, поради непълнолетна младост и неопитност на първо турне! Та, слоганът на град Истамбул „The Meeting Point Of The World” съвсем точно се отнасяше и за летището му. За близо четирите часа престой бяхме свидетели на текучество от представители на всички култури и раси на едно място и то най-често облечени в традиционни облекла – абсолютен филм! Най-евтината бира, която намерихме бе „EFES” и ни коства 8,0 € на бутилка от 500 мл., а най-евтиният сандвич – от автомат 4,75 € на бр. Целият колосален летищен интериор бе сякаш демонстрация на тема „Най-съвременни тенденции и иновативни технологии в пространствения и рекламен дизайн”!. И така, четири часа по-късно с втори, още по-луксозен самолет (отново на “Turkish Airlines”) се издигнахме с курс Батуми – морската столица на Грузия. Летището в Батуми бе малко, но мн. удобно устроено – процедурите по пропускане бяха бързи, а във фоайето имаше обменни бюра и гишета на местни мобилни оператори, така че още със слизането подсигурихме финансово и комуникационно престоя си в Грузия. Точно пред изхода на летището имаше спирка на градския транспорт, но на нас не ни се наложи да го ползваме, тъй като ни чакаха резервираните ни частни бусчета – Дани се бе погрижила предварително за всичко свързано с престоя ни в града. Трансферираха ни до “Surf Hostel Batumi” https://www.ba2me.ge/en/gallery/album/86 (на снимките в сайта нещата изглеждат супер), в който имахме резервация за нощувка. Мястото бе привидно уютно, с приятен съвременен дизайн, с приветлив персонал, имаше малко дворче с масички, стаите бяха с по 6 – 10 бр. легла (двуетажни), имаше общо антре, няколко общи бани и кухня с всички уреди и удобства на разположение. НО, искрено и лично установихме че: стаите всъщност са прекалено тесни за толкова хора с багаж…Като за една нощувка си беше приключение, което окрасихме с много смях и слава Богу не надградихме с инциденти! Ама не бихме препоръчали мястото за спане на приятели. Затова пък в съседство на хостела имахме резервирана (отново със съдействието на Дани) вечеря в „Lurji Sufra” https://www.facebook.com/lurjisufra/ – прекрасно ресторантче, предлагащо традициона грузинска кухня, приятна атмосфера, интериорна среда в преобладаващо синьо и мн. усмихнато обслужване. Тук за първи път опитахме медена и прасковена „Чача” (местната ракия, описана в част 1), а Илиянка не я . Запознахме се дружно с „Кхачапури” (м/у пърленка и пица, описана в част 1). Опитахме мн. вкусни традиционно приготвени месни ястия с непроизносими имена – печено пилешко и нещо подобно на кавърма. Пихме чудна домашна лимонада. Сметката се оказа прилична = 286,55 GEL за нашата маса от 6 човека (по 47,76 GEL = 33,43 лв. на човек – като в среден клас заведение у нас), като от ресторанта практично си бяха включили и бакшиша. Естествено, последва групова разходка до крайбрежието по малки улички със старинни сгради, с множество заведенийца, от които се носеше приятна музика… Вечерно оживление и добро настроение владееха града. Целият град бе прекрасно и професионално осветен – многоцветните светлини на фасадите, на грамадното виенско колело и на уличните лампи придаваха специфичен облик, колорит и романтика. НО! Множеството хора по прекрасния кей, в магазините за сувенири, в баровете, около паметниците и по алеите бяха основание да има поне една отворена обществена тоалетна в най-посещавания вечер район на града – уви…. Ходейки си към хостела се замислих кое ми носи усещането, че нещо не е наред с пейзажа, какво ми липсва…. И в един момент ме осени – къде аджиба бяха гларусите и чайките с техните комични криви крясъци? ЗАЩО ги нямаше на тази страна от Черното море? Защо вечерта в Батуми не звучеше, като тези във Варна и Бургас, например? Нямам обяснение… Затова пък „обществени” (маркирани) котки и кучета по улиците съвсем не липсваха. Още с излизането от ресторанта се сдобихме с неотлъчен кучешки антураж и така до прибирането ни. За финал на дъъъългия ден последва „освежаващ” квартирен калабалък иии… лека нощ!
ДЕН ВТОРИ, 10.07.2023 г. (ПН.): станахме всички уговорено и дисциплинирано в 7:00 ч. и не след дълго тръгнахме на разходка – преди път да видим на дневна светлина града. Бе дъждовно – кога поръси, кога поспре…. А къде е Илияна – Рая се изкряска? Тук е, тук с всички нас в пътеписа – няма страшно! Кучетата веднага се присъединиха към групата ни В Батуми в делничен ден в 8:00 ч. сутринта нямаше нито едно отворено кафене, или пекарна, както и никакви вендинг машини! Първото отворило кафене ни разочарова – чакането ни загуби много време, резултатът не ставаше за пиене, а цената – за гледане Продължихме да ходим гладни и заспали, а градът красииив… Тъмно небе – светли сгради и сияйно море! Контрасти на цветове, архитектурно многостилие и настроения…. Накъдето и да се обърнеш откриваш Илиян… не бре, изкуство – позлатени и скулптурни детайли в-ху старинните сгради, контрастиращи на модернистичното и даже авангардно ново строителство; резбовани входни врати; интересни графити; щамповани капаци на канавки; красиви улични лампи; декорирани парапети; паметници; фонтани…. И много чистота и спокойствие навсякъде. По-известните обекти, които ние видяхме и препоръчваме на всеки посетил града са: „Кула на буквите / Alphabet tower” посветена на грузинската азбука – всеки ден след 11:00 ч. отваря кафене на върха до където води асансьор и оттам се вижда целият град и морето, а вечер предлага светлинна програма; „Площад Европа / Europe Square” – най-красивият в града, където е и „Статуята на Медея / Statue of Medea” държаща златното руно; сградата на театъра с „Фонтана на Нептун / Neptune Fountain” – много предизвикателна и насищаща окото скулптурна творба ; бронзовата композиция на пиещи кафе мъж и жена „Аз, ти и Батуми / Me, you and Batumi”; „Батумският фар / Batumi Lighthouse”; скулптурната инсталация „Али и Нино / Ali & Nino Statue”, известна като двете преплитащи се фигури – всеки ден в 19:00 ч. пускат механиката да работи за кратко; “Точката за наблюдения / Vew Point” – вдадена навътре част от кея, на която са инсталирани дълекогледи за обществено ползване; огромното виенско „Колело за наблюдения / Observation Wheel”; също, оглеждайте се постоянно – навсякъде из града има красиви часовници на пилони и на кули и какво ли още не. В Батуми се намират и кабинковият лифт „Арго / Argo Cable Car” (има страхотни планини и красоти около града), „Батумския делфинариум / Batumi Dolphinarium” и мн. други забележителности, за които краткият ни престой не стигна да ги посетим. Но пък стъпихме на плажа осеян с малки овални, разноцветни камъчета – пясък никакъв, миди – не фигурират, гларуси – липсват, няма помен и от познатата ни йодно-водораслена ароматерапия! Водата в светъл изомрудено зелен цвят, а небето тъмно синьо – фантастика! Обратната страна на Черно море се оказа многооо… обрр-различно красива! По вр. на разходките ни из града установихме, че шофьорите са доста темпераментни и трябва пешаходците (вкл. кучетата) да сме с повишено внимание. Чак на прибиране към хостела (около 10:30 ч.) пихме (описаното в част 1) силно и вкусно турско кафе и успяхме от бакалия да си вземем за закуска много хубави пресни милинки с пълнеж от боб – идеално меню, като за пред дълъг път Прибрахме се в хотела, изкарахме багажите си навън иии… заваля силно и неспирно. Дойдоха двата буса да ни трансферират до гр. Мартвили / Martvili, където ни чакаха организаторите на “VIII International Folklore Festival / VIII Международен Фолклорен Фестивал”, именуван „The Country Of Legends / Страна на легенди”. Натоварихме се и вир-вода потеглихме на фона на клаксоните от задръстването, което бяхме причинили пред хостела – като на сватба Последва 4 часа екшън придвижване по двулентови виещи се пътища в обстановка на потоп. Минахме през десетки колоритни селца с красиви стари църкви и ода-къщи. Избягвахме „на магия” сблъсъци с многобройни насрещни камиони и пръснати по пътя прасета, крави, кокошки… Дегустирахме личната, домашна 65% чача на шофьора, който така, между другото спомена, че на идване към нас е взел същото разстояние за 1 час и 45 мин. В 15:00 ч. спряхме пред съвременна едноетажна постройка с неонова реклама „Shine”. Вътре – помпозен салон за тържества: месингови свещници, големи масивни маси със столове и тежки покривки, сцена с флорален декор и прожектори за насочено осветление, озвучителна система, централна климатизация… В дъното – шведска маса с наредени готвени блюда и посуда. Това бе мястото ни за хранене по време на фестивала. Нашият главен организатор и домакин, г-н Бадри Гвилава (известен на местно ниво артист певец и културен деец) също бе там – посрещна ни радушно и ни покани на обяд. Храната бе традиционна, грузинска – в случая скромна, но от сърце: специфични пържени хлебчета, хачапури (тип пърленка с кашкавал), пълнени с лютива орехово-кориандърна паста рулца от печени патладжани и чушки, люта постна супа с кориандър…!!!??? Ами, ядох пърленки, опитвайки се да не мисля за предходните ми три месеца диета в името на турнето, че да мога все пак да преглъщам Оказа се, че столовата ни се намира na 3-4 км. от хотела, в който щяхме да бъдем настанени, така че час по-късно потеглихме с бусовете натам. Мартвили / Martvili е малък, но красив град в Грузия, намиращ се на 310 км. от столицата Тбилиси. Той е известен с невероятната си природа, уникални забележителности, спокойствие и чист въздух. Затова бива посещаван често от курортисти и туристи и съответно разполага с немалко хотели и къщи за гости. На влизане в града ни привлече вниманието 2 в 1 гледка – крайпътен монумент, представляващ огромен златен кръст, над който минава кабинков лифт (един от местните атракциони, правещ връзка от и до древния манастир на хълма). Скоро пристигнахме. Насред проливния дъжд спряхме и се разтоварихме на тротоара пред централния хотел “Star”. В далечината над сградите, прозиращи през облаци и мъгли ни заобикаляха красиви възвишения. Последва бърза проверка къде е Илияна и настаняване по стаите – разделени по традиция на мъже и жени, и разположени в два уж съседни входа на уж една обща сграда. Трескаво започнахме да вадим и гладим костюми за предстоящото след час откриване на фестивала. Нямахме време да обръщаме много, много внимание на средата около нас. В 17:00 ч., точно бяхме облечени в шопските носии и готови за участие, когато отведнъж дъждът спря и грейна слънце – чудо! Пред хотела ни чакаше нашата шармантна, руса, руско-английско говоряща, грузинска гидка Лиляна, с която се запознахме и тръгнахме заедно пеш към Културния Дом (на ок. 150 м.). Не след дълго стартира дефилето на ансамблите из центъра на града под звуците на химна на фестивала, изпят лично от организатора г-н Гвилава. Ведно с полския, турския и грузинските ансамбли поздравявахме насъбралата се радостна тълпа. Усмивките ни бяха увековечени от множеството камери на посетители, фотографи и от дрона Само нашият ансамбъл бе неотлъчно придружаван от верен кучешки ескорт След външната церемония по откриването стартира концерта в залата на Културния Дом – в красив театрален салон, декориран с орнаменти във виенски стил, с плюшени колиси, перфектно осветление и озвучаване и прилични съблекални. НО, тоалетната не ставаше за ползване, както и за дишане – много проблемно :/ Събитието стартира. След изказванията на кмета, организатора и др. официални гости се обяви откриването и началото на танцовата програма. Точно в този момент се чу как навън рязко заваля поройно. Излязохме на сцена втори подред, представяйки нашия любим танц „Младост”. Явно доста впечатлихме присъстващите, защото на финала и публиката и другите ансамбли бурно ни аплодираха! На фона на останалата част от програмата, ние, „Балкан”-джиите определено се оказахме най-атрактивните изпълнители – „Дръж се земьо, шоп те гази..ииихууу!” По отношение на костюми, вложена енергия, настроение, спектър от възрасти и хореография нямахме конкуренция Концертът приключи. До хотела стигнахме тичешком – така, както си бяхме по костюми…, през течащи по улиците „реки” в неописуем дъжд, който не спря и не отслабна в следващите 48 часа. Настана бедствено положение, но за това по-нататък… А хотелът ни посрещна със… спрял ток Разпръснахме из стаите дрехи и костюми да съхнат и форсирано тръгнахме с буса и гидката ни за вечеря. Посрещнаха ни с храната, останала от обяда Уморени от деня похапнахме по нещо без претенции с надежда по-скоро да се приберем да спим, да има ток и топла вода в хотела…, но НЕ! Домакините ни затвориха вратите, пуснаха музика, опразниха масите, донесоха кани с домашно бяло вино и чача и… докато се опомним какво се случва вече течаха прословутите грузински тостове и наздравици. Нашият домакин г-н Бадри Гвилава бе в ролята на тамада (виж подробности в раздели „напитки” и „традиции” в част 1). Последваха поздрави и отправени предизвикателства към различните участници в събитието – обмен на песни, танци и още тостове. Интересно бе, как повечето танцьори от Полша и Турция бяха непълнолетни, но ръководителите им нямаха против те да пият вино! Това впоследствие им се върна – буквално Оказа се, че на нашата гидка Лиляна доста и се отдаваха грузинските танци, но не си призна да ги е практикувала професионално Най-мило ни стана, когато турските музиканти ни засвириха български хора – подготвени специално за нас. Ние пък ги изтанцувахме и изпяхме Беше едновременно уморително и задължаващо, но и трогателно. А навън бурята нямаше намерение да спира… Най-после „купонът” приключи и ни прибраха в Мартвили. Точно с/у хотела ни имаше денонощен магазин, където се отбихме да си вземем неща от първа необходимост – бутилирана вода, разтворимо кафе, вкусна местна бира и сладоледи. В този момент ни видя организаторът и помоли настоятелно мъжете ни да не оставят Илияна и др. жени от състава сами по улиците, че да не пита после някой „Абе, къде е….?” Местните кучета ни надушиха ииии отново се сдобихме със стадо гладни, благодарни, дружелюбни и верни четириноги телохранители Токът в хотела беше дошъл, но бяха дошли и течовете, а вода в чешмите почти нямаше – само църцореше студената, топла никаква, казанчетата празни… ШОК! От первазите на прозорците и от лампите на тавана капеше вода в стаите в/у леглата…. Докато навън се развиваше действието на „Перфектната буря” г-н Серго (съдържателят) неколкократно се качваше супер-геройски на покрива да запушва дупките, но водната стихия скоро неутрализираше взетите от него супер-мерки. Впоследствие по разкашканото и свлечено по фасадите велпапе се досетихме защо супер-действията му не са били супер-резултатни… След този случай г-н Серго бе удостоен с прякора „Карлсон”, използван м/у нас си в групата Но колкото и да сме готини страстите в групата ни ескалираха, когато нашият хотелиер ни информира, че от следващия ден щял да заключва входната врата в 00:00 ч. и кой влязъл – влязъл. И после продължи да обяснява, как вечер спира нарочно газовото подгряване и водата, защото бил имал случаи на припаднали пияни хора под душа и не искал и ние да пострадаме така…. Явно не бе имал до тогава гости танцьори – е ли пък балканджии Няма да влизам в подробности, относно нашата реакция на всичко това, само ще спомена, че човекът в следващите дни като ни видеше отдалеч че се задаваме помръкваше и автоматично започваше да нарежда с патос слова на грузински…. Новият календарен ден бе настъпил преди часове, когато все още по стаите доизглаждахме и подготвяхме костюмите си за предстоящите концерти. При липса на всякакъв комфорт и възможност за релакс, уморени от преживявания и емоции и на фона на плющящият шум от „потопа” навън (и вътре) се отпуснахме в леглата за бърза почивка и с надежда за по-добро утро. Това бе от онези дълги и необичайни дни, дето се взимат като пет обикновени.
ДЕН ТРЕТИ, 11.07.2023 г. (ВТ.): Кой спал – спал! Организирано станахме в 08:00 ч. Топла вода и налягане – липсваха, но пък Илияна бе тук. Ток също имаше. Потопът навън бе все така наличен и в силата си. Подгизнали мъжки ризи и ментета, поради обърнат на терасата от бурята простор, също бяха налични – тихо да не разбере Милена, че… Потънало вдън земя коило на Дети – съответно бе неналично Мистикааа! Последва „къпане” и тоалиране с мокри кърпички – който си имаше и за когото стигнаха А бусът за закуска го нямаше никакъв. В един момент на всички ни изпиукаха телефоните – дойде съобщение в месинджър групата от нашата Милена „Буда е долу – слизайте!”?! Слизаме и гледаме домакина ни г-н Бадри и буса – закъснели с 1 час! В този момент осъзнахме визуалната прилика м-у Бадри и всеизвестния образ на Буда , но недоумяхме как така Милена… А то какво се оказа – месинджър редакторът бил хумористът в случая Милена писала „буса”, а той – „Буда”… Е от този момент м-у нас в групата Бадри беше прекръстен на Буда Относно закуската за деня: бе прекрасна – тип континентална (варени яйца, юфка с масло, вурстчета, масло за мазане, конфитюр, сирене …) без нищо традиционно, освен грузинския черен чай „Принцеса Нури”, който стана хит сред нас при липсата на нормално кафе. След половин час хранене и над час чакане (без да знаем защо и какво точно следва, защото гидката я нямаше, за да ни информира – тя явно още спеше след купона) ни върнаха обратно в хотела. И познайте – вода нямаше никаква, затова пък и ток! А потопът навън течеше ли течеше…Естествено, недоволството на групата ни от лошите условия и поддръжка ескалира! Уж домакините ни се бяха погрижили да сме в привидно луксозен, централен хотел (копринени тапети, окачени тавани с ЛЕД осветление, телевизори, стъклопакет, мебели масив, климатици и пр.), а всичко се разпадаше! Течове и мухъл в стаите, няма ток, вода и налягане – съответно казанчетата не се пълнеха, тоалетните чинии се клатеха, счупени заключалки, падащи контакти, вратата на стаята ни не се затваряше (когато не е заключена), шлаухът на душа течеше отвсякъде (когато въобще достигне вода до него)… Надигнахме глас ансамблов, в резултат на което г-н Серго изпадна в нервна криза, а ние в отчаяние. Осъзнахме, че хотелът чудесно пасваше на името си „Стар”. Какво искахме от човека – той си го бе казал честно, ама кой да чете с разбиране… Лиляна се появи най-сетне и ни завари поразстроени и вероятно вече понасмръдващи. Вероятно вследствие на това е говорила със Серго… Заведе ни на организирано посещение в градския музей на Мартвили, който се оказа срещу хотела. Бе красива масивна сграда със силна миризма на влага и мухъл вътре, НО с изненадващо интересна и вещо експонирана музейна колекция. Пространственият дизайн определено беше на ниво! Присъстваха изложени артефакти от праисторията до днес, като се акцентираше на регионални находки, залежи, традиции, история, занаяти, изкуство. Препоръчваме за посещение! Излизайки от музея организаторите ни съобщиха, че предвиденият за деня концерт в гр. Абаша отпада, поради наводнение на селището и сцената от дъждовете. Отвори се свободно време преди обяда, затова решихме (аз Деси Вр. и Младен) да се поразходим в района. Установихме, че в центъра на Мартвили преобладават скупчени един до друг много предимно смесени магазини, в които заедно се продават дом. потреби, храни, напитки, плодове и зеленчуци, препарати и пр. Също установихме, че местните практично-естетически стандарти за подредба на стоките, както и хигиенните норми не са особено завишени Да се разбереш с продавачите на английски бе мисия невъзможна – само на руски можеше донякъде. Интересно бе, че грузинците внасят и мн. ползват нашата козметика с марка „Golden Rose”, но я предлагаха на два-три пъти по-високи цени от познатите ни! Последва пътуване за обяд и… изненадааа – люта супа с месо и кориандър! След ново дълго чакане в столовата и държане в плен и информационно затъмнение (кой, кога, къде, какво, как), организаторът се разпореди. Имаше възможност който иска да отиде с един от бусовете до древния манастир на хълма над града, но с предупреждението, че част от пътя е пропаднал, заради дъжда Който не искаше да рискува можеше да се прибере с другите бусове. Познайте къде беше Илияна? Ами естествено с нашата група на смелите и „авантюристите”! Заедно с турската група се качихме абсолютно безпроблемно с автобусчето до целта. Красотата на мястото, чистият въздух и панорамата ни поразиха. Гледката отвисоко също ни даде ясна представа за мащабите на водното бедствие – цялата долина беше наводнена от реките, излязли от коритата си. Самият манастир, известен като „Чкондиди” / „Chkondidi”, бе изключителен в архитектурно и художествено отношение и силно въздействащ в духовно. Доста поснимахме… Когато влязохме в храма течеше литургия, изпълнявана от свещеник и две монахини. Никога до момента не бях чувала толкова красиво и въздействащо отслужване – сякаш бе неземно и изпълнено от ангелски хор, а не от трима простосмъртни!… * Шофьорът ни прибра с буса в хотела. Нямаше ток и вода И после пак – път; хранене; вино без мезе; тостове; песни и танци на народите (естествено Лиляна бе там за това); културно-некултурен обмен; чакан-Нееее; път …. Пълно дежавю! В хотела ни продължаваше да няма вода – въобще никаква! Всички дружно се втурнахме към денонощния магазин за „добиване” на вода, сладоледи, бира, фъстъци в консервени кутии (супер вкусни междувпрочем), мокри кърпички и какво ли още не! Някой предложи за разтуха да се съберем за малко в крилото на мъжете за по бира – речено-сторено. Попитахме Райка: ”Какво правиш тук в тоз късен час? Защо не си с дъщерка си Илияна, безотговорнице?”, а тя: „Няма, няма, да се плашите! Осигурила съм и надеждна стража – Цвети бди над нея зорко!” Пийнахме по малко, НО с мезе (като културни хора), посмяхме се, и кой от къде е. Почукахме на заключената врата на „дамското” крило на хотела ок. 1:00 ч., притеснени дали ще да бъдем допуснати до леглата си, или „Карлсон” ще ни остави при кучетата на прага му. Серго отключи, отвори вратата, изгледа ни някак променено – примирено, угрижено и безмълвно, и се отдръпна да влезем. Така приключи този незабравим фестивален ден…
ДЕН ЧЕТВЪРТИ, 12.07.2023 г. (СР.): Нов ден – нов късмет Синьо небе, слънце!!! Ура! НО, топла вода в хотела нямаше… Казанчетата също празнееха и тоалетните бяха… – без коментар! Масов ужас и паника се четяха в погледите ни! Всички лепкаха от мокрите кърпички, а предстоеше вечерен концерт. Бубето и аз от отчаяние ли, или по-скоро за нервна терапия, си измихме косите със студена вода. Закуската – нищо ново! Последва голяяяямооото чакане да ни кажат програмата и ни закарат обратно в хотела. Лиляна обичайно си спеше вкъщи… Взехме си багажа за концерта и тръгнахме на път в посока кавказките планини. По пътя: разкошна природа; лоша пътна настилка; странни грузински пътни знаци; прекрасни, живи села пълни с хора и с поддържани къщи и дворове; стопански животни пуснати навсякъде; плодородни, екзотични градини (подробно в раздел „природа”, част 1). Направи ни впечатление където минахме из Грузия, че се отглеждат по-дребни от нашенските породи крави и прасета В една градина на окосена морава бяха пуснати свободно да щъкат и скачкат големи бели зайци Не липсваха и ниви – сравнително малки по размер и предимно засяти с царевица. Съпътстваха ни много реки – пълноводни и с невероятен лазурен цвят, макар и помътнели от дъжда: „Абаша / Abasha”, “Текури / Tekhuri”, “Очкомури / Ochkhomuri” и „Кобистскали / Khobistskhali”. Пътьом се отбихме и посетихме манастирския комплекс „Успение на св. Богородица”. В двора му имаше старинна църква „Успение Богородично”, в която се отслужваше много красиво звучаща литургия. В страни от църквата бе „Замъкът на Леван Дадиани”, известен още като „Дворецът Дадиани”. Пред него – градината „Салхино”, представляваща обширна поляна, от двете страни на която по дължина са обособени, посредством редици висоооки дървета, две дъъългиии алеи. Покрай манастирския комплекс романтично се виеше рекичката ”Чачкхури”. Направихме доста снимки и потеглихме на път отново. След ок. час пристигнахме в град Чхороцку / Chkhorotsku – малко, подредено и чисто градче, в подножието на величествената Кавказ. Посрещна ни човек от местния музей и ни покани да се освежим в сградата (макар и там да бяха спрели водата) и да си вземем туристически карти и рекламни брошури за Грузия. След локализиране къде бе Илияна и констатация, че тя си бе все така прикрита под крилото на маминка Рая, тръгнахме пеш за обяд в местен ресторант наблизо. Пътьом, разположена в центъра на града, видяхме да се издига забележителна и внушителна по размер статуя на Св. Георги, който с копието си пробожда змея. Зад нея тепърва започваха да строят сцената, на която скоро трябваше да танцуваме! Скоро се озовахме в решен в бяло салон с таван, на който е изобразено синьо небе с облачета – разкошшш Тамошните домакини ни бяха подготвили богата традиционна трапеза – „идеално”, като за умрели от глад танцьори, които трябва да се пазят преди концерт На масата имаше: салати, сосове, хачапури, хинкали – два вида, печено пилешко месо, сирене и гъби сулгуни, бяло вино… и почти всичко беше подправено с пресен кориандър Последва разходка из центъра и парка на градчето. Уж за слягане на поетото, но не минахме без грузинска бира и сладоледи. После се наложи жените от състава да се гримираме и сплитаме на полянката пред музея, понеже гидката ни я нямаше да ни заведе до евентуално предвидените за нас съблекални, а времето напредваше. Лиляна се появи ненадейно и ни поведе…. някъде далече от сцената и местата на които бяха настанени другите ансамбли. Озовахме се в неугледна сграда, намираща се поне на трета линия зад централната улица и до която стигнахме по кааални, неасфалтирани пътища през локви и чакъл…. Някои от групата се дезориентираха… Всички немеехме при мисълта как ще минаваме от там пак и то с костюмите! Впоследствие се оказа, че това е сградата чудовище – с много тъмни, тесни и дълги коридори без лампи, в които тъпчеш по пода пукащи неща и напипваш по стените странни релефи, докато търсиш врата, брава… И си представяш, че някой, или нещо може би е там и те гледа, но ти не го виждаш… И няма как да си налучкаш ключалката на стаята-съблекалня, особено като са ти дали грешните ключове Трябваше да влизаме от едно място, а да излизаме от друго, а после да прескачаме през прозорец… А Лиляна отново бе изчезнала! Спорадичното появяване и зачезване на гидката ни, нуждата да я търсим насред кризисни ситуации, лежерното и отношение и самовлюбено поведение все повече дразнеха всички ни. При едно от поредните и отсъствия в критичен момент, Милена афектирано ни попита „Овцата няма ли я?” – никой не се усъмни за кой става въпрос. От тогава Лиляна трайно се сдоби с прякора „Овцата”! Концертът очаквано закъсня с поне половин час и стартира след 18:30 ч. Сцената видимо беше нестабилна, импровизирана, с лош под, с опънат винил за гръб – за два-три часа строеж какво повече да искаме! Събитието мязаше на селски панаир, а не на фестивал – е ли пък международен! Излязохме за първи танц пети подред, представяйки „По полята на Добруджа”. Тогава почувствахме в пълнота тежестта на ситуацията: супер хлъзгава повърхност, затова пък вибрираща и неравна, слънцето блестеше ослепително право в очите ни, а звукът от уредбата беше покъртителен – бучащ и без монитор обърнат към танцьорите (т.е. нищо не чувахме от ритъма и музиката, особено при викане)! С толкова яки захвати и ниски крака не го бяхме играли този танц, но се опитвахме да компенсираме с усмивки-озъбки, викане и настроение – абе, професионална работа! НОооо, въпреки всичко и за съжаление не успяхме да избегнем инцидент! Пенчи невидимо за публиката (но ясно за всички танцьори на сцената) се подхлъзна при клякане и подпирайки се си извади рамото още в средата на хореографията…. Като един достоен българин и истински професионалист си изтанцува докрай танца, преодолявайки шока и нечовешката болка! Евала, Пенчи! На финала нищо неподозиращата публика и „колегите” от другите ансамбли избухнаха във въсторжени аплодисменти, викове и поздравления след поклона – напълно засужени! Веднага след слизане от сцена нашата ансамблова супер докторка (по неволя) Цвети пое пациента и факирски го намести. После естествено беше информиран за случилоте се „Буда”, който подсигури преглед на нашия „Патилан” в местната болница. Макар и ремонтиран, ясно беше, че Пенчи до края на турнето ще е във фен зоната… Тук трябва да отбележа, че организаторите бяха длъжни да осигурят на събитията мед. екип, но уви… и това бяха пропуснали! Междувременно на нас ни предстоеше второ излизане на сцена за „Пирински танц”. При така създалите се обстоятелства набързо се преоблякохме и пренаредихме, без време за проиграване на новите позиции и с риск от гафове на сцена…. Някой от по-опитните танцьори купи кока-кола със захар и ни накара да си намажем подметките на цървулите протов подхлъзване. Дали заради това, но танцът се получи добре – с по-малко хлъзгане, без инциденти и с настроение. Нищо, че на финала никой не си беше на мястото, но публиката не разбра това и ни се радва отново изключително много! Поляците и турците отново си изпълниха вече познатата от откриването програма. Само ние бяхме различни Опитът ни да се преоблечем и напуснем завинаги сградата чудовище бе неуспешен – тя бе празна, тъмна и заключена. Докато търсехме, а после чакахме Лиляна да си свърши работата, пихме бира и се запознахме със съседите от пекарната и фризьорския салон – мили хора 40 мин. по-късно вече бяхме цивилни, с пакетирани костюми и с личните си вещи. Гидката ни поведе към ресторант (който се оказа съседния на обедния), в който щяхме да вечеряме. В Чхороцку знаят как да посрещат и гощават гости – на вечеря имаше варено телешко месо и даже гюведже с картофи и свинско Ансамбълът се оказахме на една маса с Буда, с кмета на града, с ресторантьора и с др. официални гости…. иии започнаха безкрайните тостове и пиене до дъно. В разгара на песните и танците от ресторанта извадиха едричък традиционен и много красиво изработен рог за вино и се започна надпиване, като кмета проднасяше „честта” на всеки и се обиждаше при отказ. От нашия отбор най-добре се представиха жените, в лицето на Дети, Бубето и Деси На последвалите танци (тип културен обмен) – също Стана студено – усети се влиянието на голямата планина наблизо. Тръгнахме си с буса доста късничко и то, защото бяхме казали на Буда много по-рано, че сме изморени все пак… Интересно, че след нас в ресторанта останаха детските групи…а наближаваше 02:00 ч. нощеска Прибрахме се къде 03:00 ч. и въпреки, че (забележете) ИМАШЕ топла вода в хотела се натръшкахме така каталясали, че никой нямаше сили да диша – е ли да пита Рая къде е Илияна…
ДЕН ПЕТИ, 13.07.2023 г. (ЧТ.): С моите съквартирантки по стая – Катето и Дети, стартирахме деня с къпане – по ред на събуждането Е няма такава радост – развяхме коси, разнесоха се парфюми… Нагласихме се с удобни „цивилни” дрехи, защото по програма ни предстоеше посещение на един от най-популярните обекти в района „Martvili Canyon” на р. “Абаша / Abasha”, но първо закуската. В столовата не ни изненадаха с ново меню, но пък липсваха макароните, което си бе изненада Еднообразната, оскъдна и предимно въглехидратна храна явно не понасяше добре на полякините, защото те със всеки следващ ден ставаха все по-неуравновесени в поведението си – а в столовата това най-вече биеше на очи Затова пък турската група се държеше все по-радушно и свойски – особено с нас Даже музикантите и една майка с момиченце за постоянно се преместиха да се возят при нас в нашия бус. Пътувахме до каньона сравнително кратко – посетителският център се намираше на ок. 5 км от гр. Мартвили. Паркирахме под жарко слънце и бяхме посрещнати от група кучета В спасително заведение наблизо се разхладихме на сянка докато изчаквахме да пристигнат „колегите” от всички групи Запътихме се пеша към пропуска по дълга алея, изпълнена двустранно със сувенирни магазинчета, сергии и заведенийца. Стигнахме, влязохме в парка, настаниха ни под заслон при лодките и екипировката и зачакахме с вълнение да се впуснем в дългоочаквания рафтинг. Вълнението секна, когато служител ни покани да разгледаме каньона пеша, понеже течението след потопа било още мн. силно и било опасно във водата. Впоследствие местен източник ни подшушна, че други туристи са влизали с лодки в този ден, ама хайде… Е, и разходката пеша си заслужаваше и не съжаляваме че все пак видяхме и се насладихме на каньона, макар и от платформите. Тръгнахме по каменна алея на места хлъзгавичка, предвид, че се виеше и променяше наклона си постоянно. Често преминаваше в неравни стъпала – ту нагоре, ту надолу. На доста места се разширяваше чрез изградени решетъчни подове над недостъпни иначе гледки с респектираща височина, където водата бушуваше бясно м/у скали, образуваше водопади, водни мъгли, дъги, влиза в дупки и пр. По пътя имаше и няколко романтични, извити мостчета, които позволяваха поглед и от отсрещната страна. Голямо снимане падна На връщане естествено уважихме магазинчетата за напитки и сувенири. Качихме се на автобуса и право в столовата да обядваме, а там наред с обичайното ни бяха приготвили кюфтета и пържени картофи – йес! * В хотела имахме 15 мин. за подготовка на багаж, костюми и преобличане в Балкан-ски екип преди да потеглим отново с рейсчето към участие в гр. Кони / Khoni – на 19 км. от Мартвили. Градът се оказа голям и хубав – с доста приличен стадион; с голяма църква; с широк център; с площад; с красиви сгради и градинки; с широки улици със светофари и гр. транспорт; с брандирани големи магазини и супермаркети; с парк, който вечер свети по приказен начин в зелено и бяло… – толкова успяхме да видим в движение Настаниха ни за преобличане и подготовка в сградата на бившия културен дом (днес “Kohni City Hall”), която отново беше впечатляваща и отвън, и отвътре. Имаше даже чисти и работещи тоалетнииии, НО с врати на кабинките, закриващи възрастен посетител в отрязъка прасци – гърди Много забавно! * Събитието стартира с дефиле на ансамблите – от културния дом до сцената на площада, но по разширен маршрут през главни улици (има няма километър). Ейййй, много ни се радваха хората Стигнахме до сцена, която определено не беше построена за 2 часа Тя бе доволно голяма, конструкцията и изглеждаше стабилна, пода – приличен… имаше си всичко – даже покрив и прожектори. Концертът започна в 18:00 ч., като нашият първи „Еркечки танц” се падаше 4-ти подред. Тук е моментът да спомена, че днес никой не се налагаше да пита къде е Илияна, защото тя си беше където трябва, НО нашата гидка Лиляна напълно липсваше! Беше ни зарязала за разлика от един симпатичен грузински младеж, който все си ходеше с нас навсякъде без мн. да натрапва присъствието си. Понеже бе нисичко подстриган и общуваше предимно с Буда, и понеже никой от нас не му знаеше името набързо го нарекохме „Малкият Буда” Та, този малък Буда започна да следи реда ни за излизане на сцена, гледаше изключително да е около нашия ансамбъл и в помощ момчето. С научен по трудния начин урок и за „страх лозе пази” си взехме Кока Кола и си намокрихме подметките. Оказа се, че организаторите са подсигурили (сетиха се!) колофон, та и него „уважихме”. Излязохме на сцената и о, ужас – дупка в пода точно в този му край, от който тръгваме жените, а след нас и мъжете! Слава Богу танцът мина без инциденти и явно доста добре, съдейки по възторжената реакция на публиката и колегите от другите ансамбли Направо ни нападнаха да ни поздравяват и се снимат с нас После беж към Културния дом по пряк път (ок. 150 м. в посока) за бързо преобличане и обратно. Предстоеше ни да покажем „Северняшки танц”. Обаче какво стана – всички мъже с елеци, само Стани без На принципа „един за всички, всички за един” и останалите момци се съблякоха, а Милена естествено отсъди Стани да черпи всички след концерта за компенсация на гафа Танцът ни мина мн. добре и отново последваха радостни възгласи, поздравления, снимки… Много благодарни и хубави хора имаше на това събитие! Последва преобличане и докато чакахме автобуса да си натоварим багажа се рехидратирахме с по бира пред културния дом Последва товарене на костюмите в рейса и разходка до ресторанта, в който предстоеше да вечеряме. Ами, какво да ви кажа, хората в Кони определено правеха нещата както трябва – такива богати маси отдавна не бяхме виждали: изобилие от салати и ордьоври; мезета; гъби; сирена; различни меса; торти; плодове; напитки; хлебчета и хачапурита …. всякакви храни имаше и то мн. вкусно приготвени! НО, няма пълно щастие! Пускаха музиката толкова силно, че даже аз дето съм тренирана на шум не я издържах! Паузираха я само за … тостовете Затова пък времетраенето, патосът и клишетата в словоизлиянията на Буда и неговите официални грузински гости заеха връх! Но когато намесиха в тях политиката и войната Милена демонстративно напусна салона. Задължиха представител от всеки ансамбъл да вдигне тост. Мишо беше нашият човек Вместо да говори скучни и безвкусни али-бали, той запя силно, гордо и много красиво българска родопска песен Присъстващите в салона се вцепениха. Пространството се изпълни с висок дух и съдържание, които ми се стори, че стигнаха до сърцата на всички присъстващи – ефект, който нито един изказан до момента (а и впоследствие) тост не постигна! Респект, Мише! Жалко, че скоро след това нещата се върнаха постарому… Започна да става късно, ние все по-уморени, а „програмата” все по-неприемлива. Разбрах, че докато сме били на масата м/у Милена и Буда се провел диалог, в който тя изискала от него да ни прибира вече в хотела, а той и отговорил нещо подобно по смисъл на „Аз съм ви довел тук и ще правите каквото кажа!” Коментарът е излишен… Милена влезе в ресторанта и каза на групата ни да се събираме и си тръгваме към автобуса. По пътя сподели за случилото се и рече (по смисъл): „Нали се сещате, че организаторът не ни е казал да тръгваме и това в момента е демонстрация в отговор на отношението му към ансамбъла?” Стигнахме до автобусите и зачакахме. Не след дълго се появиха Бадри, шофьорът ни и част от турците да си вземат нещата Беше 23:30 ч. На тръгване Буда ни съобщи, че на следващия ден ни очакват два концерта – сутрешен и вечерен. След кратко обсъждане в ансамбълчето Милена отговори, че в този случай отказваме закуската, за да можем да се наспим и подготвим. Прибрахме се след 0:00 ч.
ДЕН ШЕСТИ, 14.07.2023 г. (ПТ.): Денят стартира прекрасно – с късно ставане ок. 9:00 ч. и закуската на Буда не липсваше на никого за разлика от топлата вода. След преговори с Карлсон той все пак я пусна и не пропусна да ни се скара за нещо – примерно, че сме простряли дрехи на терасите… не можело откъм улицата! Приготвихме се за концерт: багаж, носии, грим, сплетени коси, екипи, подарък за кмета… Тръгнахме в 11:30 ч. за гр. Абаша / Abasha – на 35 км. от Мартвили. Градчето отново бе мн. приятно, чисто с хубав център и паркче. Отново бяхме настанени за преобличане в сградата на бившия културен дом – днес „Abasha Municipality City Hall”. Отново бяхме впечатлени от нейната архитектура и интериорни елементи, орнаменти, стенописи и стенни пластики… Като цяло в района сградите бяха доста интересни – особено първите им етажи, често облицовани с керамични тухлички и плочки, образуващи аркади и различни графично-пластични фигури. Сцената представляваше открита бетонна платформа (доста поизронена) насред градинката пред Общината. Там изиграхме „Пирински танц” пред малобройна тълпа предимно съставена от случайни минувачи и майки с деца придошли от близките катерушки Макар и малко на брой хората много ни се радваха А организаторите ни не се бяха постарали даже да пометат, покрият, или напръскат с вода сцената преди концерта и докато танцувахме вдигнахме (съответно вдишахме) мъгли и кълбета от прахоляк, ама за публиката това си беше ефектно изпълнение После в паркчето се поснимахме добре с ансамбълчето – до храст, оформен като мечка, пред паметника… Оказа се, че Буда е искал да гледа Илияна в два танца на този концерт… – да ама ние от къде да знаем. Някой да ни е дал програма, гидката да ни е предупредила случайно? И се събра наново напрежение… Преоблякохме се по Балкан-ска екипировка и струпахме калъфите с носии в едно заведение в непосредствена близост пред сцената. Там на външни масички под чадърче си говореха на по биричка ръководителите на ансамблите (включае Милена, разбира се). А концертът междувременно продължаваше… Ансамбълчето естествено се присъединихме, а бирата беше наливна и мн. вкусна. Настана някакво раздвижване на персонала зад бара и изведнъж гръмко започна да звучи нашият, български химн – и то този, в който се пее. А грузинците – изправени до бара, като струни. Ние в шаш – станахме, запяхме и даже някои се просълзихме… Веднага след нашия химн, домакините ни пуснаха грузинския, който отново всички присъстващи в заведението почетохме изправени и с аплодисменти накрая. Трогната от жеста и ситуацията, Милена излезе да вземе подарък за домакина ни. В това време шефът на заведението се върна в салона и удари в една от масите ни голяма бутилка отворена водка „Финландия” с думите ”А сейчас – чача!”. Сервитьорка внесе табла с чашки и започна да я разлива в тях и подава на всички нас, а един младеж донесе поднос с нарязани сочни парчета диня и пъпеш. Шефът вдигна тост „Для моих друзей из Болгарии!”! Обърнахме по шот на екс и тогава Милена влезе отново. Сканира обстановката с шотовете, плодовете, грузинците и пр. и пак се облещи многозначително… Междувременно ни чакаха втори шотове – и пак на екс Шефът на бара ни се представи – казваше се Константин. С него за известно време обменяхме наздравици, поздравления и снимки. Последва поднасянето на нашия подарък към Коста в израз на благодарност за трогателното му отношение и гостоприемството му. Милена и ансамбълчето единодушно преценихме, че той повече го заслужава от кмета на града. Коста бе искрено затрогнат! В отговор ни подари две бутилчици (поднесени на Бубето и на Мишо) домашен, правен лично от него отлежал коняк. Казвам ви, ароматът и вкусът на тази напитка могат да бъдат описани единствено с думата Божествени! Така покрай една нелепа ситуация се роди прекрасно приятелство и топъл спомен за цял живот! Това се случи в бара, а ето как били изглеждали нещата погледнати отвън: концертът в разгара си; Буда ядува по наш адрес, че няма да танцуваме втори танц; Милена пие лежерно бира с другите ръководители и изведнъж българският химн заглушава събитието, а после и грузинският, разнася се радостна глъч откъм заведението а там ансамбълчето Разкош! Най-накрая някой на това турне наистина ни оцени и повдигна духа ни. В автобуса на връщане не спряхме да пеем и се смеем! Но толкова закъсня организацията, че с прибирането директно започнахме да се подготвяме за вечерния концерт. Обещаното ни свободно следобедно време замина та се невидя… В хотела чичо Серго-Карлсон ни посрещна усмихнат и с топла вода в баните! За благодарност му подарихме мускалче с БГ розово масло и го поканихме да дойде да ни гледа танците. Той се трогна и обеща! Снимахме се с него в пиринските носии и тръгнахме. Вечерният концерт бе организиран на открито пред културния дом в Мартвили. Овцата Лиляна се бе появила и ни чакаше Беше изникнала най-добре направената и изглеждаща сцена до момента. Около нея се заформяше панаирна обстановка с мн. сергии. Стълпотворение от хора очакваше събитието. Бяхме настанени от Овцата да се преобличаме на балкона в театралния салон пред погледа на всякакви знайни и незнайни присъстващи – дали беше плод на „специално” отношение не разбрахме, но се усъмнихме. Състоя се дефиле, а след него и официална церемония по откриването на концерта – тенденциозно, или не, но химн не прозвуча. Серго наистина дойде да ни гледа Ние се представихме с „Пирински танц” и с „Еркечки танц” (4-ти и 14-ти подред в програма с общо 25 изпълнения) и естествено отново обрахме овациите на публиката и колегите танцьори. Абе, къде е Илияна? Ами не се виждаше от опашката пред нея фенове, чакащи я да се снимат Много хора ни поздравиха тази вечер и се увековечиха с нас Закрихме събитието на сцена с взаимна размяна на подаръци с организатора и с тържествена заря. Ансамбълчето получихме от Буда грамота и традиционно грузинско вино в декорирана керамична бутилка. При прибирането ни в хотела Серго ни посрещна и буквално през сълзи каза, че сме супер! От този момент до сбогуването ни не е спирал топлата вода и заключвал входната врата на хотела Спретнахме си набързо и оттренирано багажа за отпътуване да ни е готов за сутринта и се приготвихме зааа…партито – онова предварително предплатеното по … € на човек. Междувременно Овцата се напрегнала до истерия, че сме били закъснявали за партито… А, това че ние си изчакахме чакането на това турне… ама, хайде! Закараха ни в познатата ни сграда за хранене, но в съседен вход и салон – по-голям и още по помпозен, с бели мебели… абе, сватбена обстановка. И какво се оказа – нямаше отредена маса за ансамбълчето. Всички др. групи настаниха заедно, шофьорите на автобусите събраха и настаниха, а ние седяхме прави, чакахме и нищо. Финално ни разделиха на няколко места из залата. Ще се въздържа от коментар. Храната беше много разнообразна и в изобилие, но не всичко беше вкусно приготвено. Месото беше жилаво, мамалигата безвкусна, много кориандър, виното не ставаше въобще… Но пък имаше агнешки дреболийки в гюведже, запечени гъбки със сиренца, руска салата, туршийки и ордьовърчета които бяха ок. Тази вечер НЯМАШЕ речи, тостове и ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН културен обмен – Еврика! Имаше дискотека и беше забавно Ансамбълчето използва момента да поднесе подаръци на ръководителите на останалите ансамбли, а танциорите им закичихме с мартенички В разгара на празничната вечеря Буда обяви КРАЙ, а нямаше още 23:00 ч.! Масите и чиниите на хората бяха пълни с храна, за която си бяха платили! С Поли се ядосахме и събрахме от нашата маса купчините останало месо за кученцата. Натъпкахме ги в каквото успяхме да намерим. …Поредното грозно изпълнение на Буда! Грехота! Но пък нашите четириноги приятели бяха истински щастливи – пируваха до насита с почерпката, която им спретнахме Прибрахме се по стаите да спим. Заспахме късничко с вълнението за предстоящия път утре и концертът вечерта в Тбилиси – дали щеше да е в голяма зала, щяха ли да ни снимат журналисти, пред колко ли хора щяхме да играем…. Ами, че това е столица, голям град!
ДЕН СЕДМИ, 15.07.2023 г. (СБ.): В 7:00 ч. вече се бяхме натоварили в автобуса за път. Турските музиканти и дамата с момиченцето отново бяха разпределени при нас. Докато чаках да потеглим се присетих за нощувката ни в Батуми – ами, в сравнение със „Стар” хотел хостелът си беше направо лукс – ток, вода, легло без дупка, Илияна, кухня, дворче, денонощен достъп… А ние тогава си мислехме: „Да мине това изпитание, пък сега на фестивала следва да се изкъпем и наспим, като хората….”. Ама на изпроводяк като видях сълзите в очите на чичо Серго докато се сбогуваше с нас осъзнах, че си заслужаваха неволите В този момент започнаха да изплуват (някак пренебрегвани доскоро от съзнанието ми) положителни спомени с него – например как донесе на Дани сироп за гърло, защото я бе чул да кашля, или пък как се опитваше да ни впечатли и забавлява с фокуси с карти… И всички негативи спрямо този човек у мен, (а и не само у мен) отпаднаха напълно! Сбогувахме се дружно, сърдечно, с добро и по живо, по здраво На мен лично много материал ми подаде чичо Карлсон-Серго за този уникален пътепис, за което съм му благодарна Потеглихме и пътувахме не особено комфортно, затова пък дълго – 312 км. до столицата Тбилиси / Tbilisi City. Не можеше да се спи добре в движение – много пътни завои, неравности и дупки, строеж в съседство на магистрала, прах, шум… Затова пък се нагледахме на красива природа. Попяхме, посвирихме, посмяхме се по пътя и ето че пристигнахме в 14:30 ч. пред хотела ни. Навън духаше мноооого силен вятър и разтоварването на багажа беше изпитание – някои куфари падаха, а други тръгваха да се возят на колелцата си на където ги отвее Полуотнесени от вихъра се настанихме в уютния „Hotel Shine Palace”. Оказа се много спретнато място в близост до центъра на града, до спирки на рейсове и метро. Разположен на възвишение с красива панорама и до голям и добре зареден денонощен магазин за хранителни стоки С удобни легла, просторни стаи, хубави бани, чистота на ниво, топла вода – нямах забележки и го препоръчвам Храната в този ден ни бе раздадена под формата на сандвичи в кутии. Грузинците се оказа, че твърде буквално възприемат определението „суха храна” Стартирахме подготовката за предстоящия концерт. Бързо трябваше да изгладим носиите за два танца, да се гримираме, сплетем и си стегнем багажа. Натоварихме се в нов за нас бус, който беше видимо и слухово в полуразпад – на всичкото отгоре и тесен. Багажът ни висеше в/у главите и постоянно се свличаше. Отвън изглеждахме, като маршрутка с бежанци и това прерастна в нарицателно За това пък случихме на мнооого свестен шофьор Всички други ансамбли бяха настанени в луксозни возила – само ние в ретро Вълнението ни започна да си личи външно и да се питаме един друг знае ли някой къде е Илияна? И къде ще бъде концерта? Гид естествено нямахме, че да отговори на въпросите ни… Илияна се намери бързо под калъф с костюми, ама концертът си оставаше загадка! Полека-лека излязохме от града и започнахме да катерим планината по път с мноооого завои и да се изкачваме все по-високо и по-високо, и по-високо, и още по-високо. Градът остана далече в подножието. Не разбирахме дали ни водят на екскурзия, или наистина концертът щеше да е някъде там… Пристигнахме в малко планинско село, разположено на 1400 м. надморска височина (все едно ни бяха качили на хижа Бай Кръстьо на Витоша). Името му бе Коджори / Kojori – на 19 км. от Тбилиси. В скромно и видимо неподържано паркче имаше малка бетонна сцена с извит в дъга ламаринен покрив. Подът и бе като разоран, а в средата му имаше отворен сифон Появи се Буда и нареди да се приготвяме за концерт, да се преобличаме където ни хареса и без никакво притеснение ни посочи тревните площи. Само нашият ансамбъл беше поставен в тази ситуация! Предвид, че бяхме чуждестранни, официални гости и състав на възраст 18+…Илияна танцьори с най-висок рейтинг на този фестивал, отношението което за пореден път ни се демонстрира беше крайно обидно! Още му се ядосвам на тозиии… организатор на абсурди! Но, и с това не успя да ни сломи! Събралите се в градинката хора изпаднаха в потрес, когато ни видяха да завземаме поляната зад сцената и да се разсъбличаме на нея буквално голи пред техните очи и тези на децата им. Но си личеше, че разбират, чия е вината и по-скоро започнаха да ни съчувстват и да гледат да не ни притесняват, отколкото да ни упрекват. Затова пък в тревата под нас имаше какви ли не „екстри”: мърша; грамадни зелени скакалци от хапещите; миризливи буболечки; едрички паяци; щипещи мравки; боклуцииии… Смятам за излишно да обяснявам имаше ли тоалетна, къде и каква беше тя… * Изиграхме си танците с професионализъм, и висок балкански дух – с усмивки, викане, свиркане, скокливи крака (на пук на „оранта” под нас), с игривост, вдигнати горди глави, блестящи очи…! Нашите „Младост” и „ Северняшки танц” (втори и девети подред в програмата) разцепиха мрака направо – да се пукат душманите! Присъстващите полудяха от радост и за пореден път на това турне ни се случи хората да се надпреварват да ни поздравяват и се снимат с нас. Ами, ей така се прави лимонада! Ама не и бира Преоблякохме се и се оказа, че пак „сме ядосали” Буда – той трябвало да ни разреши да се облечем… искал да излизаме на края на концерта пак на сцена… „Маршрутката с бежанците” потеглихме на обратно. Вече знаехме, че отиваме директно на вечеря, но не знаехме къде. Влязохме в Тбилиси. Беше се стъмнило, но града сияеше уникално – етажиран и на хълмове. Над него светеща ТВ кула си менеше цветовете. По голямата плавателна река блещукаха увеселителни корабчета. На хълма в медена светлина се открояваха стените и кулите на крепостта. Прекосихме надлъж целия град – голяма красота. Излязохме отново от срещуположната му страна и продължихме по протежението на реката. Изведнъж буса издаде странен звук, шофьорът пусна аварийните и дотътри возилото до крайпътен ресторант. Кирето (явно регистрирал произхода на проблема) се обърна към шофьора: „- Съединител ис буокън?”. Човекът го погледна въпросително, а ние в буса – леж от смях За късмет се оказа, че сме аварирали точно пред мястото за вечеря Вятърът навън отново вееше силно. Затова пък ни бяха приготвили външни маси, че хубаво да се настудим и проветрим. На база опит избързахме и сами си избрахме къде и с кого да седнем – естествено по-встрани от Буда и с турската група, барабар с музикантите Последва стандартното меню (в обогатената му версия) и стандартната програма от стр. на Буда. Нашата компания обаче се забавляваше самостоятелно. Мисълта, че Илияна бе тук, а всичко „фестивално” в настоящата вечер приключваше захранваше все по-доброто ни настроение. С нашите балкански другари попяхме и потанцувахме добре – вкл. по тяхно желание изиграхме „Сватбения танц” (сиреч „Чер пипер”). Нямаше как Милена да не ги покани и на „Чуми-чуми” – мнооого се хареса от всички… голям смях падна…, което на Буда не допаднааа! Той скочи, прекъсна танца и обяви край на вечерята! * Нямаше 22:30 ч. когато се прибрахме в хотела с друг бус, разбира се. Понеже много си харесвахме шофьора, решихме да му направим подарък от ансамбълчето. Милена и няколко човека излязоха да го потърсят около хотела при колите. Разказаха ми, че Буда ги видял и ги скастрил да се прибират веднага в хотела. Хаааайдеее нов конфликт – „- Ама как така, ние да не сме малки?; …фестивалът свърши!; За какъв се мислиш?; Няма да се прибираме да – видим какво ще стане!”. Последвала скандална закана за физическо насилие отправена от Буда към Милена…! Тук всичко, което бих казала не е за казване, затова ще ви го спестя… Ще обобщя, че турнето ни започна с природно бедствие, но не подозирахме че ще бъде и фестивално! Е, преборихме се и си дадохме подаръка на шофьора, който се трогна, разбира се Останалата част от вечерта я прекарахме в антистрес терапия под формата на мини-партита по различните стаи Предстоеше ни вълнуващ ден на свобода в Тбилиси!
ДЕН ОСМИ, 16.07.2023 г. (НД.): Беше красива сутрин! Очертаваше се чуден, слънчев ден! Събрахме се във фоайето, откъдето щеше да започне нашият предплатен градски тур. Разделихме се радушно с турската група. „Сървайвърът” официално бе приключил! Всички се чувствахме оцелели и лицата ни вече грееха спокойни – логичен ефект от комфортните условия в хотела, от липсата на господар Буда в живота ни, от доброто ни представяне на концертите, от вълнението за предстоящия ден В 10:00 ч. симпатичен, усмихнат мъж с табелка и лилаво знаменце ни чакаше пред хотела – нашият гид………. Качи ни в луксозен бус и пътувайки започна да ни разказва за историята на Тбилиси, за местата от където минавахме – кое коакво е, къде е Илияна…. на очарователен английски с грузински акцент, допълнително заглушен от пръщенето на уредбата – всичко разбрахме Излязохме от града и не след дълго се озовахме на висок хълм с храмов комплекс. Това бе известният манастир „Джвари” / “Jvari”, датиращ от 6 век, строен в зората на грузинското християнство на вертикална скала над старата столица Мцхета / Mcheta. Смята се за изключително свято място и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Името му означава „Св. Кръст” и произлиза от историята на Св. Нино Кападокийска. Нашият гид обстойно ни разказа всички подробности – кой разбрал-разбрал В подножието на хълма се виждаше как се срещат водите на двете големи реки „Мтквари” („Кура” – без майтап ) / “Mtkvari” (“Kura”) и “Арагви” / “Argavi” – гледката бе вълнуваща! След, като се наснимахме и поклонихме в храма на чудотворния Свят Кръст, потеглихме отново в посока Мцхета – древен град, наситен със свети и култови места. Грузинците го наричат „Втори Йерусалим” – архитектурно-исторически резерват, вписан в световното културно наследство на ЮНЕСКО. Там посетихме една от най-значимите забележителности в страната – патриаршеския и главен храм в Грузия, датиращ от 4 век, катедралния събор „Светицсховели” / „Svetitskoveli Cathedral” – в превод „Животворен стълб”. Многобройни и изумителни са реликвите, които този храм пази: самия хитон на Христос (обвързан исторически с кръста на Св. Нино и знамето на Грузия), над който е издигнато символично копие на Божи гроб; 10 царски гробници – една от които на владетел исполин; доста голямо парче от Исусовото разпятие; части от мощи на множество светци, сред които ме впечатлиха Св. Серафим Саровски и Апостол Андрей – не бях срещала в други храмове; безценни чудотворни икони и пр. След вълнуващото поклонение в катедралата, разпуснахме с шопинг по близката търговска уличка, изпъстрена от сергии, предлагащи сувенири и традиционни грузински изделия. Оттам – на традиционен ресторант в Тбилиси. Нашият гид ни беше организирал пищен и мн. вкусен обяд в реставрирана старинна грузинска къща, сред традиционен интериор и специфична атмосфера. Докато се хранехме ни разказваше подробности за тостовете, представяше ни произхода и характера на всяко едно от ястията – беше вкусно, интересно и мн. приятно преживяване. Гидът ни обясни и демонстрира традицията тостовете да се вдигат в строго определена поредност: за Господ; за родината; за жените; за здравето; за компанията и Илияна и за царица Тамара На трапезата опитахме за пръв път разл. варианти на Кхачапури, Лобио (боб в гърне) с Мчади (царевични питки), сос Сацебели (по-вкусната версия на кетчупа), Имерули (сирене), наистина хубаво бяло вино Ракацители и най-важното – пресните подправки (кориандър, анасон, лук и пр.) баха сервирани отделно за който колкото и както иска! Заредени с „гориво” и добро настроение се отправихме към града. Бусът ни остави на лифтстанцията в центъра на старата част на Тбилиси. Да, точно така – модерен, кабинков 8 местен лифт непрестанно качваше и сваляше желаещи до и от древната крепост (3 век) „Нарикала” / “Narikala” („непревземаема”). Тя опасваше хълма „Сололаки” / „Sololaki”, извисен над града. Билетът струваше 2 GEL = 1,40 лв., което обясняваше дългата опашка. Докато чакахме, разгледахме разположената в близост впечатляваща метална творба „Дърво на живота” / “Tree of Life”. Е, доредихме се и фъррр… на бая височко ни вдигна този лифт, но пък каква панорама се разкриии… докато се накефим и снимамеее иии… стигнахме Кратко, но силно преживяване! Слънцето вече печеше пладнешки, а ние бяхме на височко та всякакви шалове, шапки, води, очила и UV козметики се вкараха в действие. Започна беседата и разходката ни. От едната стр. на крепостната стена гидът ни показа 20 метрова, алуминиева статуя, изобразяваща жена, облечена в носия, именувана „Майка Грузия” / „Mother of Georgia”. Обясни ни, че тя е символ на националната народопсихология и затова в едната си ръка държи меч за враговете, а в другата – бокал с вино за приятелите. Тръгнахме в обратна посока по протежението на стената – панорамни гледки, снимкиии… и скоро стигнахме до крепостните врати. Преминахме ги и се озовахме в двора на храм „Св. Никола” / „St. Nikola” , който се оказа чудотворен и изпълняващ желанията на молещите се в него. Та се помолихме и там. Наоколо имаше доста рухнали във времето градежи, които със своите стъпаловидни и скачени форми ни подтикваха да се поразходим по тях, без въобще да отбелязваме силния, побутващ вятър и липсата на парапети. Гидът набързо ни вразуми, споделяйки злочеста статистика… Започнахме да слизаме пеш надолу по каменни алеи, стъпала и метални конструкции към града откъм срещуположната страна спрямо качването ни. И изведнъж се натъкнахме на табела „Мороженое из вина Киндзмараули” – уникално! Както бяхме прегряли много намясто ни дойде, а беше и доста интересен на вкус тоз морав, винен сладоледец. Продължихме разходката си. Минахме две мостчета целите накичени в любовни катинари. Снимахме се пред куполите на прословутите серни бани на цар Ростом – следващия път и ще ги пробваме Когато отново се озовахме пред лифтстанцията разходката ни с гида приключи. Разделихме се радушно и оттам направо на Кура – реката, нали… да не си помислихте друго Е, няма такъв смях ви казвам с т’ва име – до прибирането си го спрягахме в какви ли не комбинации Ансамбълчето се събрахме в една лодка – чудна разходка ни спретнаха с пийване на бяло винце за който желаеше. Красивият капитан ни заведе до място обрасло с върби и тръстики сред които живееха безчет чапли и корморани. На връщане се засекохме с друга лодка и неочаквано срещата прерастна във високоскоростна гонка – двамата капитани се оказаха скрити лимонки! * Последва свободна разходка в стария град, посветена предимно на магазинчетата за сувенири и подаръци. Но нямаше как да пропуснем да снимаме и се насладим на красивата архитектура, на необичайната енергия и настроение на мястото, на колоритните малки заведенийца и дюкянчета… И тук, както в Батуми, изкуството дебнеше къде е Илияна отвсякъде – фризчета, детайли, пластики, мозайки, цветове, причудливи форми… Прекрасно място, макар че ни натъжи колко просяци срещнахме! А кучешки другари по улиците нямаше въобще. Събрахме се отново всички (кoгaто и където беше уговорено) пред надписа „I Tbilisi”, наснимахме се групово и предприехме курс към заведенията. Харесахме си ресторантче с външни масички на малка уличка, настанихме се и си напоръчвахме напитки и манджи. Вечерта вече настъпваше със своята прохлада и бляскави светлинки. Обстановката и настроението ставаха все по-chill – все едно бяхме отседнали в „Капана” в Пловдив Да, ама обслужването се оказа кошмарно бавно. Лошото обслужване се оказа и скъпо – напр. салата + бира = 60 GEL + 18% бакшиш (ок. 50,00 лв. Тотал). Прибрахме се в хотела с таксита – Дани ги поръча онлайн. Значиии, преживяването не за хора с лабилна психика – единственият път, в който се осмелих да погледна, километражът показваше 106 км./ч. – градско каране по тъмно в натоварен трафик! Признавам майсторско беше – това, че останахме живи го доказва Стигнахме за отрицателно време до хотела, а се оказа, че сме изминали близо 14 км.! Затова пък придвижването ни излезе изключително евтино – 13 GEL = ок. 10 лв. (по 2,50 лв. на човек)! Остатъкът от вечерта (като последна преди прибиране в родината) премина в приготовления на багажи и послееее – купон! Във фоайето на хотела се събрахме групата за ликвидация на консерви и недопити бутилки и в сладки приказки, живи спомени и много смях приключи и този славен ден!
ДЕН ДЕВЕТИ – ПРИБИРАНЕ, 17.07.2023 г. (ПН.): Събудихме се рано, рано от зарана, че да се доприготвим за предстоящите полети, за срещата с близките ни… Изпитвах облекчение и същевременно ми беше мъчно, че приключението ни в Грузия свършва… Трансферираха ни комфортно до международно летище Шота Руставели Тбилиси / Tbilisi International Airport (TBS) на 17 км. от столицата. Доста приличаше на нашия Терминал 2 в София Донапазарувахме във фрийшоповете, поразчистихме останалите лари и не след дълго излетяхме – отново с “Turkish Airlines”. Издигането беше екстремно – отново в силен вятър. Иначе се насладихме на спокоен и комфортен 2ч. и 30 мин. полет в прекрасно време – сервираха ни даже топла храна Кацнахме не по-малко екстремно на Ново Летище Истамбул (IST), където авиокомпанията, притеснена къде е Илияна и дали ще стигне навреме за предстоящия полет, специално беше изпратила свой служител да посрещне групата ни. Той ни съпроводи по най-бърз начин до гейта, от който трябваше да се прекачим и излетим след 20 мин. към България. Такова тичане с ръчните багажи падна… Човекът ни прекара по специален маршрут и по тайни коридори с ограничен достъп за външни лица… – само и само да стигнем навреме! И успяхме! От Истамбул излетяхме в силен вятър с главен пилот-капитан дама Каката обаче беше яка – вдигна самолета с такъв характер, че преди да се усетим вече си летяхме леко, красиво и приятно във високите въздушни слоеве. Полетът продължи вкусно и час и половина по-късно си кацнахме почти без друсане и лашкане в София. На изхода от терминала бяхме посрещнати от… журналисти и камери Снимаха репортаж с току-що кацналият ни женски отбор по волейбол, който беше отбелязал голяма победа… По-късно се гледахме по централните новини как се изнасяме тържествено в бекграунда на интервюираните спортни дами Настъпи най-после така жадуваният момент да се прегърнем взаимно с близки и приятели, които бяха дошли да ни посрещнат!… За финал на нашето грузинско приключение се събрахме ансамбълчето и се фотографирахме на изхода на терминала за спомен
Сега, дописвайки последните редове от настоящия пътепис (може би по-правилно би било да го наречем епос с нотки на хумористична проза) си гледаме тази финална обща снимка – е, няма такива изражения просто… погледите на всички ни казват повече, отколкото успяхме да запишем тук с думи…! Благодарни сме, за всяка взаимно съпреживяна минута през последните 9 дена, 8 часа!
В заключение ще обобщим, че Грузия определено носи автентичен характер. За ансамбъла ни престоят бе предизвикателство – палитра от всякакви контрастни и пъстри емоции, вкусове, звуци, танци, гледки, изкуства, духовност, познанства, приключения и отношения, размисли и страсти. Веднъж преживяна, остана в сърцата, душите и спомените ни завинаги! Потвърждаваме чрез видяното и опита си, че традициите на Изтока и Запада се срещат в тази чудна страна и формират мулти-култура, различна от която и да е друга в света. А по отношение на фестивала – няма такова животн….еее.., турне де! Върнахме се нови версии на себе си – да не ни познае човек! Даже ние самите не се саморазпознавахме за известно време Обогатени по един неочакван и неповторим начин! От нас – толкоз! ГАУ-МАР-ДЖОС (което всъщност се оказа, че в буквален превод означава „За нашите победи!”) – Амин!!! До нови турнета и пътеписи, приятели!
….. и ако видите някъде Илияна… да я поздравите за образцовото и представяне на първо турне и то в предизвикателната Грузия – така се прави!
НАЙ-ХИТОВИТЕ ФРАЗИ ПО ВРЕМЕ НА ТУРНЕТО: Къде е Илияна? В това има ли кориандър? Каква е програмата (за деня)? Дойде ли Буда (буса)? Дойде ли водата / токът? Спря ли да вали? При вас има ли топла вода? Какво / защо / до кога ще чакаме? Къде ще се преобличаме? Овцата няма ли я? Милена пуши (буквално и преносно ); Тук ли ще се преобличаме!!?? Деси, записа ли го това? Кои подред сме в програмата (на концерта)? Няма ли вече да си тръгваме (от вечеря)? Взимайте калъфите и на бира! Още манджа ли носят? Другарчето на всеки ли е тук? Пие ми се кафеее! Кой провери Стани? Младен снима ли го това? Като се прибера веднага ще ям таратор / шкембе! Съединител ис буокън! ‘Айдее, бежанците на маршрутката! Всевъзможни, невинни изрази, съдържащи името на река Кура, като например: К… ме напръска; …. ме клати в лодката; пипнах ….; нагоре-на долу по …. А, виждали ли сте Илияна?
ПРЯКОРИ: Бадри = Буда; малкият ни гид = малкият Буда; гидката Лиляна = овцата; хазяинът ни Серго = чичката, или Карлсон; човекът двойник от антуража на Бадри = Зеленски, Беленски, Червенски – в зависимост от цвета на тениската му за деня; човекът от турската група с изразения нос = Гаргамел.
От сърце – ваши пътеписци и все така съратници в иху-ахото:
Деси и Младен Врабчарски