Началото:

– Как трябваше да започнем пътеписа?
– Не знам.. От летището в София?
– Неее, по-назад…
– Как така?
– Ами така…
След цяла седмица работа и репетиции, се опитваме да се концентрираме и най-накрая да стегнем багажа. Предупредени за настъпващ глад, сме се запасили консервено, противокомарно и уж витаминозно. Тичаме из вкъщи и слагаме последните неща по куфарите, всичко е пръснато по легла и столове. Трябва да отидем да вземем кантарче от Зори, за да си измерим теглото на багажа. Отиваме, а тя също още не е затворила куфарите. Поръчваме си общо такси до летището за след два часа и се прибираме. Из чата всеки споделя последните си проблеми преди заминаване. Приготовленията са към края си..
– Това моята раница ли е?
– Не знам. Взе ли си всичко?
– Не знам.
– Звъни ми телефона.. Таксито е долу, трябва да слизаме.
И така, вече сме на летището.
– Странно как никой друг от “Балкан” не е тук …
– Първи ли сме?
– Явно.
– Ще ги изчакаме навън, те със сигурност ще пушат отпред.

1. 1. минути по-късно..

– Това Стефан ли е?
– Май да..
– Стефанееее, тук ли са другите?
– Всички са вътре, защо закъснявате?!
… И така започва нашето приключение.
Действително се оказва, че сме от последните, като най-последен този път се оказва Светльо, който, имайки доста неволи покрай куфара, тръгвайки първо с един, който се разпада, с доста усилия напъхвайки нещата във втори, последният едва не го изоставя под напора на багажа и Светьо се налага стоически да го размъква наляво-надясно без дръжка.
Шефът е дошъл да ни изпрати, заедно с роднини и близки на танцьорите. Всичко е наред с багажите и чекирането, продължаваме към гейта. След няколко часа сме в Истанбул, в самолета за Банкок и ни очаква дълъг полет…
Стефан, също както и ние, пътува за пръв път с ансамбъла, но в неговия случай, за пръв път със самолет и за зла негова беда се пада покрай Жорката, Светльо и Деси в самолета до Истанбул, които не му спестяват шеги и подмятания.

Между ден 1 и ден 2 – 18 юли 2018 г.: На път към Банкок

Прeкачваме за другия полет и щурмуваме в самолета.  След 9-10-на часов полет, който едни като мен са проспали, други са придрямали, или трети не са мигнали въобще, стигаме до Бангкок, където част от другите са ходили вече покрай турне и са почти като местни гидове.
Пристигайки, биваме посрещнати, качваме се на бус и потегляме към хотела. Настаняваме се точно на центъра, оставяме багажите и се отправяме към Grand Palace… Ошетваме вилаета, морно е, с над 90 % влажност и специфична миризма на… Банкок.
Градът е разположен при вливането на река Чао Прая в Тайландския залив с население от над 9 мил. души, като възниква на мястото на по-ранно селище, което в края на 18 век става столица на Сиам (официално наименование на страната до 1939 г.). През следващите 2 века се превръща в основния политически и стопански център на Тайланд, като през 2009 г. е оценяван като втория най-скъп град в Югоизточна Азия след Сингапур. Навсякъде, включително и в нашия хотел, има статуи и портрети на бившия крал, Пхумипхон Адунядет, или крал Рама IX, който е извел страната от изолация.
Но след краткия ексурс да се върнем към разказа:
– Връщаме се, запазили сме маса в ….
– …в изпитан китайски ресторант до хотела, в който хората са били и преди това и си облизваме пръстите….
            – Вечерта ходихме къде, Стефи?
           – Аа, да, вярно – вечерта бяхме до тази комерсиална улица Khao San Road. Пълно е с туристи, барове и най-разнообразни сергии, предлагайки от печени скорпиони, хлебарки и други членестоноги, през сладолед в кокос, тениски, бижута и масажи за крака. Овършаваме улицата неколкократно, взимайки си всякакви ненужни неща, с риск да надвишим единствения проблемен лимит за багаж от Банкок до Макао. Но –  който не е бил там, той не знае….
На другия ден се засилваме към летището. Пристигаме към 16 ч. местно време, посреща ни Рейни Рейн, нашата екскурзоводка, от самото начало тя си представя да тръгнем, а ние щурмуваме щанд за китайски карти за безлимитен 7-дневен интернет. Изкупуваме всички карти и най-накрая правим обща снимка.
Пристигаме в хотела, 4 звезди, като всичко наоколо…, 660 хил. души, на фона на Хонконг със своите над 7 мил., 28-31 градуса, но с 10% по-малка влажност поради по-северната ширина и по-чист въздух от тайландския.
От 1999 г. Макао е, подобно на Хонконг, район с особен статут в рамките на КНР след като е бивша португалска колония от 1557 г. Основните приходи на града идват от туризма и хазарта, като Макао всъщност е и най-голямата хазартна дестинация в света. През 2013 година, хазартната индустрия в Макао е генерирала повече от $45 милиарда приходи. Често градът е наричан „Монте Карло на Изтока“. (бел. авт.: за сравнение определени форми на хазарт са разрешени и в Хонг Конг, при условие че са организирани от спонсорирания от държавата Клуб на жокеите (HKJC) (правителствена организация с нестопанска цел, която организира единствените легални форми на залагания )), но Макао са си извоювали исторически повече разрешени форми на хазарт. Някога Макао е бил остров, но постепенно се свързва с континента и днес е полуостров. Пистата за кацане на самолети е изградена полоса в морето (което не става за плаж). В Макао няма гори, полета и земя – всичко е застроено или част от огромни хотелски/развлекателни комплекси. Дървета, посадени по улиците и градски паркчета са рядкост и могат да бъдат разглеждани като забележителност.
Имат си собствена валута – патака, която е неконвертируема. Навсякъде може да се пазарува в хонгконгски долари, като съотношението е почти 1:1. Ако трябва да направим сравнение – малко по-скъпо е, отколкото у нас.
Старата част на самото Макао прилича повече на град в Португалия, отколкото в Азия, има много европейски сладкиши, наред с типично азиатската храна, и като цяло този колорит е много интересен. На двата съседни острова Колоан и Тайпа, свързани с дъъъъъъълги мостове, са построени съвременни архитектурни чудеса, които пък създават съвсем друг облик на Макао.
Дотук с историята и съпоставките с континентален Китай и Хонконг…
Вечерта е волна програма, правим оглед из вилаета за супермаркет, сладкарница, хапване…
– Падам се в една стая с Жорката, а ти, Стефи?
– Аз съм със Зори.
– Аа, да… Вечерта – вечеря по къщите, Жорката сглобява маса-„времянка“ за сметка на разглобена от пантите врата на хладилен шкаф. Текат уговорки за предстоящи съвместни репетиции на следващия ден, като Стефи, като от най-ранобудните, помниш ли как изяви желание да участваш заедно със Стефан и Андреа в сутрешната група…
– Да, а ти, си замълча и накрая мина между капките…
– Ами така стана, но по-забавното бе, как, ставайки на идния ден, се оказа, че Стефан се е успал, а репетицията се ограничи до 1 човек, Андреа… Ноо това е тема за друг разказ. Да се върнем на предната вечер. Пием по едно (безалкохолно) и си лягаме.

Ден 3: 19 юли 2018 г.: Избиране на представители от група и гала вечеря

Доброволците са окончателно определени, Андреа – 1-ва група с много красив танц със светещи топки, Светльо след нея за финална fatality – комбинация преди финала, и Сиси и Нора – последни доброволки за откриванията, където излизат по двама от група и представят съответната страна.
Другите отиваме на закуска и после наваксване със съня, особено с Жорката, поради ударилия ни jetlag след толкова път и неспане.
    – Тук, Стефи, нямам много спомени, понежее, покрай закуска, спане, обща репетиция и пак спане, нямам никакви представи как е протекъл денят.
    – Ооо, да… а аз с това ставане, бързайки за репетицията (на която не отидох), направо захапах половин яйце с черупка… в моя защита – беше бяла и изобщо не се виждаше… и цял ден ми беше лошо… Андреа и Стефан разказваха как са гладили костюми, Стефан бил прал дори. Както и да е, после имахме репетиция и къде заради културни различия или по-откъслечна комуникация, не бяхме разбрали за гала-вечеря, помниш ли?
    – Да, поне бяхме с „Балкан“- тениските и не бяхме единствени, но с изключение на нас и още 2 групи, имаше хора с гала облекло, рокли и т.н… поне бяхме като група.
Вечерята бе в Macau tower – най-високата бънджи кула (бел. ред. около 300 м) с въртящ ресторант, с впечатляваща гледка.
Всичко е под час, мероприятието приключва, ние решаваме да повървим вместо с автобус. След дълга разходка из красотите на нощно Макао се отдаваме на почивка.

Ден 4: 20 юли 2018 г.: Дефиле и вечерно нанизване на мартеници

 На идния ден пропускаме официалната закуска, но трябва да ставаме рано поради репетиция за дефиле. След дефилето почиваме, защото в 3 ч. има да ходим за истинското дефиле и откриването на фестивала.
      – На дефилето се играеше в началото общ танц с местна група, помниш ли, където на предния ден трябваше да ни учиш?
     – Аз (Тодор), така и не бях разбрал, че имало клип, и след като на майтап ме избраха да участвам, се оказа, че съм като в небрано лозе, но добре, че се сприятелих с една-две китайки и те успяха да покажат движенията.
Официалното откриване започва от руините на църквата Свети Павел (на български), която е най-известната атракция в Макао. Внушителна осанка, пред която няма как да не ти се получат нещата от към настроение и емоция. Участват 17 чужди и 10 китайски групи, шарено, весело – започва се! Изиграва се общото начало, за което Тодор много се измъчи, после групите се редуват в представянето си пред официалните гости и публика и се шмугваме в уличките на града. Костюмите на „Младост“ привличат много внимание по време на дефилето и се чувстваме като медийни звезди.
След парада отиваме на китайски ресторант, много добро попадение благодарение на Деси, която за нула време сканира менюто и ни повежда! Повтаряме го и в следващите дни, става много смешно, тъй като едното момиче, знаещо английски 1-я път, отсъства втория и привикват „случаен“ човек от съседна маса, който криво -ляво разбира за какво му говорим и се провиква през 3 маси на кантонски китайски, препредавайки на маркиращата сервитьорка какво да впише в програмата. Хубавото е, че китайския ресторант е с „нормална“ китайска кухня, каквото ядеми у нас, и е вкусно.
Вечерта остава време и правим 372 мартеници, 300 с и 72 без мъниста, по сметки на Стефи – лични подаръци за всички участници във фестивала.

 Ден 5: 21 юли 2018 г.: Панди и концерт на открито (други състави)

Чакаме нетърпеливо връщането на Сиси и Нора от репетиции, за да отидем до Grand Panda pavilion. Нещо като мини-зоологическа градина на съседния остров. Градският транспорт работи денонощно, а билетчето струва 6 патака (около 1.10 лв.).  Залепваме при пандите, толкова са сладки, че дори и мъжете им се радваха! Бързаме наобратно, че престои първия концерт на открито, в който Сиси и Нора се представят ударно, на 1-ва редица. Времето е аха-аха да завали, но само плаши и се разминава. После се прибираме пешком, верни на принципа – да видим колко е възможно повече.  Преди да си стигнем в хотела виждаме много хубав площад и си крадем още малко време, прекарвайки го около един фонтан….

 Ден 6 и 7: 22 и 23 юли 2018 г.: Workshop-ът и равносметката

Стоим в вечерта в Пица „Хът“ на 23-ти (вече имаме нужда от малко не-азиатска храна) и правим разбор на изминалите дни. Сещаме се за сушито и полу-готовите макарони в кутия в супермаркета…. Сещаме се, че след като сме разглобили, повторно сглобили, отново разглобили и покрай мартениците забравили пак да закачим вратичката, при почистване на стаята, са ни ескалирали през рецепцията до Рейни.. Рейни, казва на Милена, че е получила оплакване – Милена, не оставяйки ѝ да каже друго, казва: „Oh my God“… повече не сме я разглобявали (или поне не на същия ден).
На 23-ти имаме Workshop, в която само по 2-ма човека от група трябва да показват на другите групи в училище, а всички останали на случаен принцип получават лепенки и се включват към другите групи. Нашият Workshop е малко извън концепцията – ние изнасяме представление на тема – „Предсватбени и сватбени игри“ с различни обичаи, включващи: коледуване (Куди), лазаруване (Лазарки), надиграване (Лудетина), сплитане на булка-новозенландка, бръсене на младоженец, също новозеландец и за капак „Чер пипер“ и общо хоро. Хората остават много доволни след като са научили и ръченица и ни остават по 30-40 мин. да се включим в другите workshop-и. В норвежкия такъв става луд freestyle, в който се случват Алекс (наш приятел) от Кабо Верде и шефката на Норвегия. Всички страни представят по нещо интересно и Светльо и Жорката се озовават точно пред камерите на операторите, в опит да схванат някакви странни движения в последните 10 минути…още чакаме клипчето да ги видимJ)
Следват репетиции на общия финал, на който Светльо ни учи, както и 32 такта на Северняшкия влизане на всички преди това.

Ден 8 и 9 – 24 и 25 юли 2018 г.: Наш първи концерт на открито, разходка + Macau Tower

24 юли отново е почти свободен, имаме репетиция, после сън и вечерта имаме първи концерт – на открито.
Играем Северняшки. Преди това на репетиция ни се струва крайно хлъзгаво поради влажността и предлагаме на Рейни да вземем кока-кола и да намажем подметките отдолу, тя много мило взима една кола в нейната чанта за вечерта, ако случайно сме забравили да вземем. Организаторите ни осигуряват колофон и след първите няколко предпазливи крачки на танца, виждаме, че няма нищо общо с репетицията и даваме газ на танца. Хората доста се радват, понеже публиката е близо и се създава силен контакт с нея.
Опитва се да припръска, но се разминава, ужасна жега е и едва не ни прилошава след само един танц… Така и не оставаме да гледаме другите и се прибираме да се отдадем на почивкаJ
25-ти, тръгваме на организиран тур, уж от 9 часа, новозеландците леко закъсняват… Но отново е доста топло и едва дочакваме края на разходката. Минаваме през къщи на португалски заселници, както и местен Даоистки храм. След тура какво правихме, Стефи?:
 – Да, ходихме на Макао tower за обяд, в ресторанта с подвижна платформа

• Да, подобно на Berliner Turm
• Точно, имаше много разнообразен бюфет, минахме да накупим сувенири от един човек, който за всяко сувенирче даваше по един гратис.
• После ни прибраха до хотела, със Светльо трябваше да доизчистим Младост едни 8 такта и един път ги правихме, 2 пъти не съвсем ;Р

След това има вечерен концерт на другите състави, на много високо ниво, като температурите в залата са отрицателни на фона на жегата отвън….
Изключително стегната организация, за час и половина, всяка група има от по 7-8 мин за танц и е много добре замислено. Повечето групи се раздават много на фона на дневните концерти и е много разнообразно… Босненците пеят „Шарена гайда“, финландците играят с огромна топка, в която единият от тях се шмугва… словенците представят нещо от тип „Полет над кукувиче гнездо“, норвежките – танц за „чумата“… въобще, не липсва разнообразие в програмата.
Връщаме се с автобус и решаваме да си опитаме късмета на едно от топ 10 по големина казината в света, Great Lisboa, като Стефи отсрамва групата с печалба от 400 местни пари (около 80 лв.) и се прибираме доволни и не дотам обезпаричени.

Ден 10 и 11: 26 и 27 юли 2018 г. – Вълнения покрай финала

Нека оставим разказа на Андреа, който говори сам за себе си за това, което изпитахме покрай финалния концерт….

Ден 12 и 13 : 27 и 28 юли 2018 г.- Манила и полет към България

Раздялата с всички групи е тъжна. Обещаваме си да поддържаме контакт, да си съдействаме за нови турнета. Най-мъчно ни е за приятелите от Кабо Верде. Изключително слънчеви и дружелюбни, дано се срещнем отново. А раздялата с Рейни е доста емоционална… дори тя се разчувства доста, особено след като й изпяхме „Пътнико свиден“, тя решава да отговори с доста лирична китайска песен… Трудно се разделяме, но си казваме, че човек се вижда минимум два пъти в живота… ще очакваме следващия такъв.
На летището минаваме засилени нелогични проверки, целящи изземване на запалки, при което някои от нас (особено Милена) се налага да мине многократно през скенера с променлив успех… В крайна сметка се качваме и очакваме последната ни дестинация.
Кацайки, разбираме за преминал тайфун и уж настъпило наводнение в хотела, но в крайна сметка всичко е наред…
Филипините и в частност Манила се откриват пред нас с цялата си полярност. След само 18-на милиона през 60-те год. на мин. век, сега населението на страната е над 102 мио. души. 11 милиона търсят препитание в чужбина. След като испанската колонизация (населението са католици) над 3 века не успява да наложи испанския език, след война със САЩ през 1898, страната попада под американско влияние, като последствията са, че след като през 1946 страната става независима, английският вече е официален език, редом до Filipino и всичките му 186 диалекти, като дори за азбука се използва латинската. Затова можеше да се види как от продавачите по магазините до просяците на улиците могат да говорят на добър английски.
Озадачени сме от контраста на много малко богати и многото бедни, много от тях спящи по улиците… охраната при влизане в мола… наличието на всички западни и US американски елитни магазини за дрехи, бижута и храна (Starbucks напр.)… Хората изглеждаха много вежливи, но и изтормозени…тъжна картина…
В стаята няма прозорец и гледахме да не се задържаме много, много вътре… Движението е хаос, но, за разлика от родните привички по пътищата, няма агресия и някак си, макар видимо да няма правила, не ставаме свидетели на произшествия.
Вечерта си купуваме за хапване и прекарваме в сладка приказка в очакване на утрото и България.
На другия ден решаваме да опознаем Манила и си правим разходка, като преди това жените получават по едно огледалце за подарък. Можем да тръгнем.
Посещаваме японска, корейска градина, местния парк, после четата се разделя и едни решават да си починат преди предстоящото пътуване, а ние се качваме на едно от местните „камиончета“ вместо такси, нещо като тайландското „тук-тук“, и след като насмалко да изпаднем на 2 пъти, отиваме до местната Fort Santiago. Разхождаме се, правим снимки, отиваме да хапнем. Вкусно е, като хайлайт е десертът „хало хало“ (бел. авт. или нещо подобно по звучене), в който,  освен че има  нещо като кокосово мляко + парчета кокос, парчета желе, царевица ? и най-вече боб?? и лед…
И така подкрепили се…. накупуваме сувенири, взимаме багажа от едната стая, която сме доплатили за още една нощувка, за да можем да оставим там багажа, докато се разхождаме, отправяме се към летището и чакаме да целунем земята, подобно на Ботеви четници…
Минаваме през проверките, сравнително по-безпроблемно и се понасяме в многочасов полет, кой е спал, кой не съвсем, пристигаме като корабокрушенци, но честити и щастливи, изпълнени с множество емоции, които е трудно да се опишат, пък било то и в пътепис….
– Стефи, време за последни думи?
– Страхотно беше, кой знае, може да отидем пак след 2 години….:)
– Да, най-вече някои, за другите ще трябва да помислим как да се снабдим с фалшиви тескерета (бел. авт. паспорти :Р)
… Приказката продължава…
Малко видео:https://www.youtube.com/watch?v=64XdKFZmll8&feature=youtu.be

Малко фото: https://www.facebook.com/profile.php?id=100002261302867&sk=photos&collection_token=100002261302867%3A2305272732%3A69&set=a.1838498432902182&type=3&fb_dtsg_ag=AdxlkzaG3wbYAmIxCpZ5oc2pR178eV1PjIrGiwM6bt_u8A%3AAdyA2_Ifz-hrks0jk0iYcPzFgYSaGlmABkNgluXk-9hfGQ

Стефания & Тодор

2018 г., София, България