ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ НА МОРЕ
Багажът е стегнат, при някои е по-стегнат от други, срещата е на Терминал 2. Носиите, подаръците и дрехите са по местата си, или поне така си мислеха, защото куфарът на Велин надвишаваше максималната допустима стойност с 8 килограма. Така точно преди да започне техният чек-ин, той трябваше да вади неща от багажа. Запази дрехите, които беше взел за кубинците, но се лиши от няколко изключително важни за съществуването предмета, сред които бяха литър и половина вода и книга. Премина през констатацията, че е все едно дали тези неща ше бъдат в куфара му, или в мешката на гърба му, защото и двете в крайна сметка се озовават в самолета.
Всичко вървя добре, докато не им казаха, че има проблем с визите. Въпреки това тяхното желание и вълнение за предстоящия фестивал, не ги напуснаха. След немалко чакане и справка в Истанбул и Хавана им разрешиха да минат проверка на багаж и да пристъпят към техния самолет.
Полетът до Истанбул, както и чакането на международното летище, минаха изключително бързо и така неусетно се озоваха на презокеанския полет за Хавана. Празен самолет, имаше място да легнеш на три седaлки, храната беше изключително вкусна, стюардесите - отзивчиви, а най-трудната част от полета беше да избереш кой филм да гледаш. Милена мина да провери какво правят и как се чувстват, като не забрави да им каже да правят екзерсис на всеки кръгъл час. Разбира се, те го изпълниха, разтъпчaха се, отивайки няколко пъти, за да си вземат вода.
След лекото кацане слязоха в голямата зала за посрещане на пътници и проверка на визи. Пред тях стояха няколко жени, седящи на стари кафяви бюра, които бяха навярно измъкнати от някое училище, и опашката се движеше бавно. Окаченият таван на места беше паднал. Белият цвят на тази зала контрастираше на червения фриз, който беше залепен по ъглите на стените. Когато дойде техният ред, шок, имаха проблем с визата. Отново дълго чакане, звънене на телефони, но в крайна сметка ги изпратиха да си вземат багажа. Вече нямаха търпение да излязат от летището и да видят какво ги очаква. Някак си този момент с отварянето на вратите се запечата в съзнанието. С неохота Велин и Милена изпушиха по една цигара преди да се качат на бусчето, което щеше да ги закара в техния хотел, както и да им направи първия Тур де Хавана.
За кубинската атмосфера
Разбира се, първото нещо, което ще направи впечатление на един софиянец, са широките пътища. Старите коли също няма как да бъдат изпуснати, но не говорим за старите Шевролети, които се намираха във всеки цвят от дъгата и с които туристите се снимаха, а стари, тракащи и ожулени коли, които обикаляха улиците. Миризмата на бензин се носеше из целия град, съчетана с влажния океански бриз. Накратко казано – ароматите на Хавана. По пътя за хотела видяха архитектурните мегапроекти на Куба, спряха на площада на революцията, който с големите си размери ги учуди колко празен е той.
Емблематични бяха сградите с образите на Че и Хосе Марти. След няколко завоя се озоваха до техния хотел, който беше висок около 13 етажа, фасадата беше бяла, а опорните колони –сини. Настаниха се, изпратиха довереник на Милена да обмени 600 долара и след бърз душ бяха готови да оползотворят първия и единствен ден за обиколка на Хавана.
Хавана, естетика и хора
Велин излезе пред хотела, за да изпуши една цигара (типично), но не знаеше нито къде са Илияна и Милена, нито можеше да се свърже с тях, защото още нямаше песо, с което да плати за Интернет. Така за известно време нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава обкръжението си. Докато наблюдаваше сградата, намираща се срещу хотела (сграда е силна дума, по- скоро руина), видя, че оттам излезе кубинец, който се отправи към него.
Когато приближи и се усмихна, така че снежно белите му зъби се показаха от устата му, всички притеснения и задни мисли отидоха. Последва:
- Хелоу, май френ, уеър ю фром?
И така започна разговор за двете култури, за известни личности от Куба и т.н. Характерен белег за кубинците, но това щеше да се разбере по-късно, е, че са търговци, така и този кубинец намери добър клиент в лицето на Велин, като му предложи да го заведе на фестивала на пурата и да му продаде най-хубавата Кохиба. (Изкушаващо, нали?) В този момент се появи Илияна, която се включи в разговора, и след 5 минути кубинецът се обърна към Велин, като му каза: "Дис ьор уайф? Ю шуд мери хър бифор съмоан елз".
Милена се появи след известно време, като връчи на своите танцьори 6 бали кубинско песо и ги изпрати, за да преброят парите. След 1 час броене се запътиха за своята обиколка. Повикаха си такси и пристигна синя, стара, разбита кола, в която седеше изключително набит кубинец. Пристигнаха на хаванския пазар, готови да накупят сувенири и да изхарчат поне малко от купчината пари, които имаха. Това място представляваше сергия след сергия за сувенири, дрехи и черен пазар за пури.
На следващия ден нашите герои се събудиха, закусиха и започнаха да се натоварват в автобуса, който щеше да ги закара до Камагуей, под окуражителните насоки на гидовете - "Побързайте, трябва да тръгнем след 10 минути". След като всички състави се бяха събрали, автобусът не потегляше. Така след 15 минути съставите започнаха да излизат, за да пушат, да отидат до тоалетна и т.н. След още 15 минути автобусът все още не потегляше.
Цигуларят на румънците – Дору, започна да снима хората около себе си, латиноамериканците буботеха, някои се опитваха да заспят, а автобусът все не тръгваше. След още 15 минути, с бавен ход, причината за нашето забавяне се появи - съставът от Боцвана се настани в автобуса и танцьорите потеглиха. Нямаха представа какво ги очаква - 9-часово мъчително пътуване по кубинските пътища в тежък пек, заковани за седалки с ограничено място за краката.
Спряха за две почивки по 15 минути, като една от почивките беше в кубинско селце. Настаниха съставите, за да обядват, като порцията с телешко месо и конгри (ориз с черен боб) щеше да е основният източник на хранителни вещества за следващите две седмици. Масите и сергиите в това бедно селце стояха върху песъчлива земя, постройките бяха основно дървени. Местните хора се опитваха да продават стоки почти на безценица - кафе за 20 песо (0.16 долара), бисквити, чипс, води за 100 песо.
Автобусът, след 9 часово пътуване, пристигна в Камагуей и съставите бяха посрещнати от оркестър, гидове, пикола, местна медия. Когато влязоха в хотела, ги приветстваха с коктейл и още жива музика, а след кратката почивка последва и вечеря с официално откриване, която беше в центъра на Камагуей. Съставите бяха почерпени с традиционна кубинска храна, като всички източноевропейци бяха разочаровани, след като обилно си сипаха от ситно нарязани "домати", за които после се разбра, че са папая. Последва бързо кабаре, което представляваше жива музика и танци на сцена. След бързи благодарности към местния представител на комунистическата партия, съставите се прибраха в хотела.
На следващия ден съставите бяха събрани, за да отидат на плаж и след около 2 часа лашкане пристигнаха в приличен ризорт (Santa Lucia) с хотел, плажна ивица, басейн, диджей, ресторант и сувенирни магазини. Велин, Илияна и Милена отидоха на плажната ивица, където стар трактор се опитваше да събира водораслите от пясъка. Велин и Илияна влязоха в морето, като имаше опит за плуване, но независимо колко надълбоко влизаха, водата все им беше малко над коленете. След известно време отидоха да хапнат, купиха си пури и... на Илияна ѝ прилоша в следствие на чревен вирус.
Нашите герои се прибраха в хотела, вечеряха и легнаха, за да се приготвят за идния ден, но... в три часа вечерта се оказа, че Велин също има червен вирус, като в опит да пусне душа, слушалката се изстреля от стената и се счупи.
Ситуацията изглежда стана още по-неудобна, след като Тадей (съквартирантът на Велин) се събуди и излезе от стаята. (Те досега не си бяха общували).
На следващия ден част от съставите отидоха да репетират за концерта, като репетицията беше в централния театър на Камагуей. Когато влязоха в театъра, бяха посрещнати от 4 климатика с големината на лек автомобил, които бяха пуснати на максимум 5 градуса, като от горещото и влажно кубинско време, танцьорите рязко бяха пренесени в Сибир. Болните танцьори седяха и чакаха своя ред, който в продължение на час и половина не идваше.
Илияна изпитваше видим дискомфорт от вируса, но Велин се държа като истински мъж - мрънкаше, оплакваше се, превиваше се на стола, така мъжки понасяше болестта, че една отзивчива германка, като го видя, отключи своя майчински инстинкт и отиде да му даде лекарства. Този акт на доброта бе повторен от още пет човека по пет пъти. Репетицията мина добре, с изключение на петминутното обясняване откъде танцьорите ще влязат за танца и откъде ще излязат.
Дойде и вечерта на концерта. Велин и Илияна щяха да играят "Лудетина", чакаха зад сцената, седнали на свободните столове. Изиграха танца с последните си сили и се прибраха да почиват.
На следващия ден Велин и Илияна отидоха на закуска и видяха Милена, която вече говорила с Цвети, беше готова да им даде лекарски наставления. Обясни на танцьорите, че няма да ядат, ще пият вода със сол и забрани употребата на кафе (последното наистина се оказа най-голямото изпитание, за Велин, разбира се).
Тримата отидоха за репетиция на “Северняшки”, а след това си взеха рикша, за да обиколят Камагуей. Разбира се, гидът не пропусна да представи гробището на Камагуей. Заведе ги в центъра при местната катедрала, като интересен факт за кубинските катедрали е, че вътре има малка "градина" с палмички, храстчета и други елементи от флората и фауната.
Една бърза дрямка по-късно, нашите герои отидоха да гледат представлението на другите групи, като след това се отправиха за кабаре. Уговорката е в 8 ч. пред хотела. В осем без пет Велин, Илияна и Милена бяха пред хотела, но освен тях бяха слезли само румънците. Така започна един разговор за култури и пускане на музика.
Към 9:15 вече всички състави се бяха събрали без представителите на Боцвана. И всички танцьори тръгнаха за кабаре. Подът на заведението беше гранитен, масите и столовете направени от желязо и покрити с червена покривка, а на стените бяха окачени девет климатика с размерите на двуперсонен матрак, както и четири телевизора, където пускаха клипчета на песни. Имаше момент на дежа-вю - отново бяха пренесени в Сибир, защото всички климатици бяха включени да работят на най-високата степен на мощност. След известно време гидът на групата Рикардо мина покрай масите и раздаде купони за бира, но поради болестта на Илияна и Велин, само Милена се възползва от тях. Започна второто чакане, този път вътре в заведението, докато започне програмата, която беше описана като: “Ще видите какво е истинско кубинско кабаре”.
След около час чакане започна програмата, като певиците разпяха и вдигнаха на крака гостите на дискотеката. Наистина невероятни гласове, с присъствие на сцената и талант.
Към края на вечерта обаче болните танцьори останаха на дивана на входа на дискотеката заедно с хърватите и заспаха. За щастие тяхното желание да се приберат се осъществи и докато латиносите продължиха партито в хотела, балканците не успяха да представят своята банкетна култура.
На следващия ден се състоя официалното откриване на фестивала, като след бърза репетиция в "Театро Принципал", всички състави се понесоха за бърз шопинг на сувенири, като накупиха всякакви чинийки, чашки, пепелници, фигурки, магнити и т.н. Прибраха се за следобедна почивка и се подготвиха за дефилето, което щеше да се състои след няколко часа. Навлякоха костюмите и всички състави се събраха във фоайето на хотела. Започнаха
големи комплименти, най-вече към Илияна. Най-възрастната гидка напрегръща Илияна с думите: "Сюблима, Сюблима". И другите танцьори се радваха на носията, а Милена я погледна и каза: "Оправи си чорапите". 🙂
Съставите бяха строени от двете страни на Театро Принципал, като за всяка група беше отредено дете, което да ги изведе и да ги позиционира пред театъра за официалното откриване. На Велин и Илияна се падна момиченцето Ру. След дълго чакане вече беше станало по-хладно, а Ру беше облечена с къса рокля с голи рамене и се разтрепери. Тогава Велин взе българското знаме и я загърна, момиченцето се обърна и с такaва мила усмивка погледна двамата танцьори, че успя за секунда да разтопи сърцата им. Обявиха името "България" и строиха всички състави в една линия, като всички дечица в продължение на 15 минути стояха като статуи с една замръзнала и широка усмивка на лицата им. В този момент Велин разбра какво е искала да каже Милена с думите: "Изобщо не се усмихваш".
Дечицата стояха и като професионални актьори, ухилeни, сякаш от това зависи съдбата на целия фестивал, без да променят или да отпуснат мускул дори за секунда, стояха и се усмихваха.
Дойде ред и на участието, ще се играе "Северняшки", за разлика от предишното излизане на сцената, тук Велин и Илияна бяха по-здрави, така че се представиха...Милена да каже, но публиката ги хареса. Впоследствие Велин и Илияна си казаха, че досега не са чували да получат такива бурни овации на сцена.
На следващия ден закусиха, като най-голямата радост беше, че вече можеха да пият кафе. (Вероятно няма да се учудите, ако ви кажа, че това се отнася за Велин). Пооправиха се, нарамиха пиринските носии и потеглиха за малкото градче Новитас. Закара ги стар автобус от градския транспорт, като шофьорът изобщо не щадеше нито автобуса, нито пътниците. Когато пристигнаха, групите бяха посрещнати от местната управа, като ги заведоха в галерия и видяха местната колекция от сто фотографии на Камагуей, а после ги заведоха в местния музей, където най-интересният експонат беше лодката, с която са доставили оръжия на партизаните по време на гражданската война в Куба.
Направиха бърза репетиция на сцената, обядваха и не след дълго Велин и Илияна изиграха своя пирински танц. Веднага след края на концертната програма кубинските организатори пуснаха музика, като всички гости и местни се събраха, за да танцуват на сцената.
Следобед автобусът прибра групите обратно в Камагуей, а вечерта отново присъстваха на концерт.
Следващият ден беше напълно аналогичен на предния - бусче взе танцьорите, закара ги в малко градче, играха пирински танц и се прибраха следобед, за да отидат на концерт. По-интерсната част беше, че имаше гала вечеря, на която да се раздадат подаръците. Милена обаче трябваше да вземе своето +1, като Велин и Илияна се разбраха, че Велин ще отиде. Така всички групи бяха поканени в кафе-бар, където на всяка една маса бяха поставени чашки и бутилка от 1 литър "Хавана клуб". На една маса заедно седнаха българите, поляците и германците. Започнаха да импровизират коктейли. Когато започна церемонията за връчване на подаръците, германецът забеляза, че бутилката на тяхната маса е празна, но бутилките, които стояха на масите на латиносите, стояха пълни, така, подстрекаван от поляка, Ерих, стана и обра бутилките от другите маси и поредната порция коктейли започна да се сервира. Последва и връчването на подаръците на организатора на фестивала.
Дойде и последния ден в Камагуей. Този ден беше напълно свободен за всички, освен за представилите на Еквадор, Перу и Полша, които щяха да закрият програмата на фестивала. Така сутринта след закуска Велин и Илияна имаха тежката задача да открият кубински кафеварки. (Може и да знаете, но това, което италианците продават по 50 и нагоре евро, всъщност е изобретение на кубинците. Нещо като нашия чушкопек). Започна голямо търсене и обикаляне, като стигнаха до центъра, където имаше магазини, които продаваха този артикул, само за да разберат, че продавачите са решили да затворят магазина, въпреки написаното работно време на витрините. Така започна обстоен разпит на различните хора, които бяха около тях, докато не попаднаха на отзивчив кубинец, който каза, че точно до неговата къща има пазар, където е възможно да продават. Така поеха по стъпките на този господин, но мислите, че има нещо гнило, не ги оставиха, понеже след 15 минути вървене вече бяха наели надълбоко в Камагуей, а думите на господина, че къщата му е "ей там", така и не се променяха. В крайна сметка тази предпазливост и недоверчивост се оказа безплодна, защото кубинецът наистина ги заведе до местния пазар, просто този пазар беше на самия край на града, но танцьорите с нерадост установиха, че там не продават кафеварки и така започна дългото прибиране към центъра. Велин, видимо изнервен от цялото това упражнение, седна в кафене, за кратка ментална почивка, но не издържа на молбата на Илияна да проверят един последен магазин. Така в края на магазина, който Илияна искаше да види, се намериха три броя кафеварки и мисията им беше успешна.
Дойде и вечерта на последния концерт. Програмата започна с песни и танци пред Театро Принципал, после още песни и танци на сцената, а накрая с песни и танци на кабаре, но последното е за другите групи, защото нашите герои решиха, че ще се приберат, за да спят.
Пет часа, рано сутрин, групите се събраха за закуска и потеглиха обратно към Хавана. Вече бяха психически подготвени, че ги очаква дълъг и дискомфортен път. За тяхно щастие това пътешествие имаше повече почивки, така след 10 часа пристигнаха в Хавана. Повечето гости решиха, че ще си направят обиколка на Хавана, но след дискусия с Милена, тримата останаха в хотела.
Рано сутринта, защото Еквадор имаха ранен полет в три часа през нощта, съставите бяха будни и готови за път. Всички освен Велин. Илияна седеше и тропаше по врата на стаята, за да го събуди, като след дълго почукване (разбирайте тропане, след като и съквартирантът му, Тадей, се събуди) успя. Той взе приготвения си от предната вечер багаж и потеглиха към летището.
Престоят на кубинското летище беше приятен. Хапнаха, пиха кафе, разглеждаха магазини. Германците се присъединиха към тези активности. Дойде ред на чекирането, като Велин беше спокоен, че ще мине с куфара си, защото беше оставил подаръците за кубинците и така половината куфар беше освободен, но не помисли, че той е запълнил изпразнената част със сувенири - така повторно трябваше да вади дрехи и да ги поставя в мешката си.
След няколко часа чакане вече бяха в самолета, а след още три часа кацнаха в Каракас, самолетът, за разлика от пристигането, беше пълен, а трябваше да приеме още хора от Венецуела преди да потегли за Истанбул. След два часа отново летяха, като този път щяха да минат директно през океана. Велин искаше да убие времето колкото се може по-бързо, затова изгледа трилогията на “Властелинът на пръстените”, а Илияна ту гледаше филм, ту заспиваше. В крайна сметка групите кацнаха безаварийно в Турция, взеха си сбогом с германците, които им бяха станали най-близки от гостите на фестивала, и всеки пое към своя гейт. След още 5-6 часа бяха на полет за София. Кацнаха, взеха си багажа и бяха радостни, че най-сетне ще хапнат храна, която не е сладка.
Е, Куба със сигурност предизвика нашите герои и ги извади от зоната им на комфорт, но пък им остави спомени за цял живот и им разкри една съвсем различна страна, различни хора и традиции.
Няма как да не споменем кубинците - сърцати Човеци с главно “Ч”. Въпреки трудностите, те се подкрепят и си помагат, готови са да дадат и малкото, което нямат на хора, които си имат всичко.
Разбира се, не бива да пропуснем да отбележим впечатленията на героите ни от останалите ансамбли. Всички танцуваха с хъс и настроение, но кубинският ансамбъл скри шапките на всички гости. Синхронът им беше неповторим, като техните програми на сцена бяха минимум 20-минутни танци, съпроводени от местния хор и жива музика. Всяка вечер се представяше различна хореография, но най-впечатляващ бе танцът им от последната фестивална вечер. На финала един от танцьорите захапа маса и я държа във въздуха с устата си в продължение на 3 минути, като не става въпрос за масичка за кафе, а маса за четирима души, тежка и дървена. Думите не са достатъчни, за да се опише на какво са способни танцьорите от ансамбъла на Камагуей.
До нови срещи, Куба, все така посрещай гостите си с отворени обятия! И както завършва един филм за кубинските неволи – „Обичам те, Хавана!“